Дан Симънс - Петата купа

— А господин Хей идваше ли с президента? — попита Холмс.

Адамс се подсмихна.

— Много рядко. Линкълн оставяше Джон и Николай в задушния Бял дом, за да наваксат с документацията. Хей беше изключително добър в подправянето на подписа на господин Линкълн и пишеше повечето от писмата, които би трябвало да са от президента. Ще се изненадате колко от най-прочутите писма на Линкълн всъщност са били написани от младия Джон Хей.

Холмс издаде онзи странен звук, наподобяващ лай на тюлен, който при него често минаваше за смях.

— Гетисбъргското обръщение може би? — каза той. — Говори се, че е било надраскано набързо на гърба на един плик.

— Точно този документ не, мисля — рече Адамс, усмихвайки се може би както на мисълта, че Хей е написал Обръщението, така и на необичайната форма и сила на смеха на Холмс.

Хенри Джеймс, който беше скрил оплешивяващата си глава под сламена шапка, каза:

— Сигурно се отегчихте ужасно снощи, господин Холмс, с всичките разговори за червенокожите индианци, както ги наричате вие, англичаните.

— Не съвсем. Отдавна изпитвам интерес към различните племена и народи на индианците на този континент.

— Имали ли сте възможността да се срещнете лично с индианец? Лице в лице, така да се каже? — попита Адамс. — Може би когато Шоуто за Дивия запад на Бъфало Бил Коуди е посещавало Лондон?

— При малко по-интересни обстоятелства — каза Холмс. — Всъщност няколко сиу оглала ме научиха на скромно количество думи от езика лакота. — В момента, в който произнесе тези думи, той съжали, че ги е казал.

— Наистина ли? — попита Хенри Джеймс с непресторено любопитство. — Можете ли да ни кажете как се стигна до това?

Проклинайки се наум, че е разкрил толкова много, Холмс се замисли дали може да намери начин да избегне разказването на историята, но реши, че няма как да стане.

— Когато бях двайсетинагодишен — започна да разказва той, докато кабриолетът продължаваше да се поклаща, — се увлякох силно по театъра и реших да стана актьор. Трупата, с която пътувах — репертоарът ѝ включваше предимно Шекспир — пристигна в Америка на осемнайсетмесечно турне и аз дойдох с тях. Изнасяхме представления в Денвър и в по-населените златотърсачески градове в територия Колорадо, като Крипъл Крийк и Сентръл Сити, когато директорът на трупата реши, че преди да се отправим към Сан Франциско, трябва да изнесем представление в Дедууд, територия Дакота, тъй като бил само „на две крачки“ в Блек Хилс. Естествено, „двете крачки“ ги изминахме за пет дни в конвой от цели шест дилижанса, с които превозвахме хората и реквизита. На два пъти се наложи всички да слизаме, за да преплуваме придошлите реки, които се изпречваха на пътя ни. Дилижансите ги изтегляха на другия бряг с въжета. Пристигнахме в Дедууд на двайсет и девети юни хиляда осемстотин седемдесет и шеста година…

— Четири дни след клането на Къстър — каза Адамс.

— Точно така. Нямаше никакви отворени пътища на изток, запад, север или юг — а железницата още не беше стигнала до Блек Хилс — затова трупата ни беше принудена да остане там пет седмици. Изнасяхме представления пет вечери в седмицата и едно обедно в събота, но скоро започнах да слизам с коня си сутрин надолу по хълма и да прекарвам времето си с малка група сиу оглала, лагеруващи близо до Беър Бют, висок хълм, който се издигаше насред равнината и беше свещен за тях.

— Човек би си помислил, че американската кавалерия е обградила тези сиукси… или дори нещо по-лошо — каза Хенри Джеймс.

Холмс кимна.

— Групичката им се състоеше предимно от жени, деца и възрастни мъже. Всъщност повечето от мъжете бяха лечители — наричани от сиуксите wičasa wakan — и бяха дошли при Беър Бют седмици преди Къстър да бъде разбит край Литъл Бигхорн, която те наричаха Калната трева, за да говорят с някакъв безсмъртен лечител, вероятно митичен, на име Робърт сладкия цяр. Предполага се, че този Робърт сладкия цяр живее в пещера някъде в Беър Бют. Но да, макар тази групичка да беше достатъчно безобидна, местните кавалеристи, разквартирувани в Бел Фуш, бяха прибрали оръжията на всичките възрастни мъже. Изхранването на групата от около петдесетина сиукси зависеше изцяло от говеждото, което им даваха кавалеристите, и те всичките бяха измършавели и изгладнели.

— Но един или повече от тях са намерили време, за да ви научат на езика си — рече Адамс.

— Да. А аз им носех храна при всяко свое посещение. Възрастните веднага я раздаваха на децата.