Дан Симънс - Петата купа

— Не съм забелязал никаква, докато се разхождах днес — отвърна Джеймс, — но аз, разбира се, не търсих пейки. Размишлявах.

— Да разберем тогава — каза Холмс. — Можем заедно да отидем да потърсим.

— Тук ще е твърде тъмно, за да може да се различи каквато и да е фигура отвън — възрази Джеймс.

Холмс чукна лулата си в пейката, за да изтръска остатъците от пепелта, и я прибра в джоба на палтото си.

— Именно — рече той. — Това ще бъде нашият заместител. — Той извади фенера от торбата, постави го върху лявата облегалка на пейката, запали го и вдигна капака му. Лъчът на фенера осветяваше само прохода през дърветата. Оставяйки торбата и фенера на пейката, Холмс се запъти нататък.

Навън не беше толкова тъмно. Пролетният здрач запълваше небето с лека сивота, макар една или две от по-ярките звезди вече да се бяха появили. Имаше не съвсем, но почти достатъчно светлина, за да може да се чете.

— Какво пречи Адамс да е седял някъде в тревата? — попита Джеймс, махвайки с ръка към хълмчетата и падините в тревните площи.

— Можете ли да си представите вашия приятел Адамс, седнал на тревата в гробището? — засмя се Холмс.

Джеймс поклати глава.

— Значи на някоя пейка край паметник. И трябва да е от тази страна, защото това е единственият проход между дърветата, през който може да се надникне вътре.

Холмс посочи с върха на бастуна си надясно, докато самият той тръгна наляво. Двамата се разделиха, оглеждайки паметниците в търсене на пейка.

След няколко минути Джеймс извика:

— Този тук е плосък. Човек може да седи на него!

Холмс отиде при него. Над главите им прилепи и лястовици описваха дъги в небето.

— Този надгробен камък е достатъчно висок и широк, за да бъде използван за удобна пейка — рече Джеймс, потупвайки го с ръка.

— Тогава защо не седнете върху него?

Джеймс се намръщи на тона на детектива.

— Не мога. Това все пак е надгробен камък.

— Точно така — рече Холмс, — а освен това трябва да приемем, че Адамс предимно наблюдава и слуша през деня.

— Хей ми каза, че Адамс идвал често в това гробище и че го наричал свой истински дом — каза Джеймс.

Холмс кимна разсеяно.

— Оттук няма да се виждат добре хората, които седят или стоят в заграденото пространство — отбеляза той.

Джеймс погледна. Детективът беше прав. През тесните пролуки между дърветата се виждаше съвсем слабо сиянието на фенера и практически цялата площ на шестоъгълника бе скрита от погледа.

— Освен това се намира на около шейсет крачки от онази част, която е пред статуята, и дърветата представляват допълнителна преграда — продължи Холмс. — Твърде далеч е, за да могат да се чуват хората, които разговарят на нормален глас.

— Къде тогава… — започна Джеймс.

— Дърветата и живият плет! — обяви Холмс, като се устреми обратно към все по-притъмняващото оградено място.

Двамата прекосиха външния периметър почти едновременно.

— Да разбирам ли, че търсим нещо подобно на онова, което ние, американците, наричаме „параван за лов на патици“? — прошепна Джеймс. Не беше съвсем сигурен защо шепне.

— Да — отвърна Холмс. — Някакво укритие в храсталака. — Той махна с бастуна си. — В Англия наричаме „паравани“ законен бизнес, който служи за прикритие на някакво престъпно занимание.

— Ако намерим така наречения параван — рече Джеймс, — пак няма да сме разгадали най-важния въпрос.

— И какъв е той? — попита Холмс, разгръщайки храсталака както с ръка, така и с бастуна си.

— Дали сме на лов за потапници, или за примкари.

Те продължиха да търсят, без да разговарят. Не откриха нищо — дърветата си бяха просто дървета, храстите — просто храсти. Нямаше никакво укритие, освен ако някой не се промъкнеше с усилие в бодливия храсталак, а Джеймс познаваше Адамс достатъчно добре, за да знае, че това никога нямаше да се случи.

Двамата се върнаха при фенера и Холмс спусна капака му, оставяйки очите им да привикнат отново към тъмнината. Но вместо да си тръгне или отново да седне на пейката, той остана прав за няколко минути, като очевидно беше потънал в мислите си. Докато го чакаше, Джеймс се чудеше дали приятелят и хроникьор на Холмс, доктор Уотсън, прекарваше голяма част от времето си в чакане детективът да излезе от вглъбеното си мислене.

— Разбира се! — възкликна Холмс и щракна с пръсти. — Действам като пълен глупак. Дори слепец щеше да го забележи! — Той взе фенера, вдигна капака му и го отнесе до скулптурата, като освети първо едната ѝ страна, после и другата, оглеждайки я отблизо, а след това и по-отдалеч.