Дан Симънс - Петата купа

Но нито една от тези книги не беше голям роман. А сборниците му от есета и разкази никога не му носеха много пари или признание.

Беше ясно, че литературният свят бе забравил за Хенри Джеймс. Или, размишляваше писателят, самият той някак се беше отдалечил от него. Затова предишната година се бе появило намерението, което предшестваше решението му да се самоубие, да започне нова и финансово (а донякъде и социално) обезпечена кариера, пишейки за театъра.

Първата му пиеса, „Американецът“, която представляваше доста свободна адаптация на романа му със същото име (толкова свободна, че първоначално Джеймс беше озаглавил пиесата „Калифорниецът“), беше поставяна седемдесет пъти на сцена в Лондон и още няколко седмици в провинцията, преди и след лондонската премиера. На Джеймс му бе харесало да чете пиесата в четири действия на актьорите, както би направил един френски автор-режисьор, да ги наблюдава как репетират, да им носи пиле, супи и друга лека храна по време на продължителните репетиции. Да ги окуражава. Да се шегува с тях. Да взима участие. Да бъде приет. Да се смее с останалите и да ги кара да се смеят с духовитите си забележки — те по-късно влизаха в пиесата, която постепенно се развиваше и променяше.

Колко различно беше това от десетилетията, прекарани в дисциплинирана изолация, докато пишеше десетките разкази и романи. И за какво беше целият този труд? Бе спечелил достатъчно пари, за да си наеме прекрасния апартамент в „Де Вер Гардънс“, който беше негов дом от 1886 година. Но дори там се чувстваше неспокоен. През последните години умишлено се бе отказал от почти всички социални сбирки вечер и в края на седмицата, които обичаше толкова много, за да има повече време за писане. Посвещаването на работата беше неговата нова мантра и за да го осъществи, му се наложи да спре да приема покани за вечеря пет дни седмично, да отказва на богатите буржоа, които непрестанно го канеха в провинциалните си къщи и ирландски имения, за да ги развлича с духовити забележки и клюки.

Но макар да обичаше да работи в самота, работата му вече не се отплащаше с достатъчно средства, долари или паундове, нито със слава.

О, не че той някога бе копнял за слава! Не! Изкуството винаги беше на първо място. Винаги. Но Джеймс винаги си бе представял, че преди да навърши петдесет, работата би трябвало да му осигури финансовата свобода да… Да прави какво? Може би да си купи английска вила край морето. Малка къща, разбира се, спретната виличка в допълнение към апартамента в „Де Вер Гардънс“. Уютна къщичка, в която да кани литературните си приятели и брат си Уилям със семейството му, когато идват в Англия. Място, където би могъл да кани по-младите си приятели-мъже — Пол Бурже, да речем, или Едмънд Гос. В уединение.

И накрая, след всичката му работа, театралната трупа беше пренаписала изцяло Джеймсовата „меланхолична“ — по думите им — пиеса и бе превърнала „Американецът“ в недотам успешна комедия.

Въпреки че принцът на Уелс бе дошъл да гледа „Американецът“ в Лондон и бе подтикнал продуцента да опита с „втора премиера“ на скъсената и пренаписана пиеса за петдесетото ѝ поставяне на сцена, като Джеймс отново помогна за напълването на скъпите места и ложи със своите литературни дружки и приятели от висшето общество, публиката си оставаше рехава и накрая Джеймс трябваше да се съгласи с критиците. Пиесата, към която той и сестра му Алис бяха подходили с такъв оптимизъм, се беше провалила. Той знаеше, че бе изоставил литературните си корени, за да направи една „качествена пиеса“, и готовността му да угоди на прищевките на другите беше превърнала сериозния му роман в абсурдна сценична мелодрама. Литературният критик А. Б. Уолкли бе написал за непрекъснатите промени в сценария: „Какво, господин Джеймс? Нима успяхте да направите всичко това «между обяда и влака до предградията?»“. Джеймс беше сигурен, че точно Уолкли стоеше зад анонимната рецензия, твърдяща, че Джеймс е предложил на публиката просто един „грубо издялан сценичен американец със силен акцент, забележително, вдъхващо страхопочитание палто и любима, често повтаряща се фраза“.

Едуард Комптън, продуцент и изпълнител на главната роля, наистина прекаляваше с американския акцент — при едно от последните гледания на пиесата Джеймс ясно чу окарикатурения американски английски — а повтарящата се фраза, която беше сложил в устата му (след като Комптън му беше казал, че подобни фрази са важни за сценичния герой), беше: „ Точно това искам да видя“ — която, при последното преглеждане на сценария на осакатената, окуцяла, кастрирана пиеса, като че ли беше всяко трето изречение на американския герой на Комптън.