Дан Симънс - Петата купа

Що се отнася до грамадното палто с цвят на шоколад, Комптън си беше харесал дрехата по време на репетициите и провинциалните представления. „Дава на публиката усещане за същинската природа на американеца“, беше казал актьорът-продуцент след първото изиграване на пиесата извън Лондон. Но сега Джеймс ясно осъзнаваше абсурдността на избора. Един от критиците питаше в рецензията си дали всички американци дерат бизони, за да носят косматите им кожи вместо палта. Друг сравняваше гигантските кафяви копчета на Комптън с шоколадови кексчета.

Най-хубавото нещо, написано от критиката за госпожица Елизабет Робинс, изпълнителката на главната женска роля в „Американецът“, беше, че играта ѝ в някои от последните представления е „с една идея по-малко сомнамбулска“. В началото критиците определяха играта ѝ — в ролята на инертна жена, слушател, наблюдател — като „граничеща с истерия, ако не и напълно умопобъркана“. Джеймс сам се беше убедил, че горката актриса изобщо не е подходяща за ролята на пасивна и безстрастна жена; критиката я засипа с всякакви определения, от побъркана, през истерична, след това сомнамбулска, сякаш е натъпкана с лауданум, достигайки до „с една идея по-малко сомнамбулска“. След последните ѝ успехи в ролите на Хеда и Нора в изненадващо популярните пиеси на Ибсен, приковаването към позорния стълб за изпълнението ѝ на Клеър в „Американецът“ я караше да плаче след всяко представление.

Джеймс се чувстваше така, сякаш плачеше заедно с нея.

В рецензията си за „Ера“ един анонимен критик беше обобщил първия театрален опит на Хенри Джеймс по следния начин: „Всички ние с нетърпение очакваме появата на нашата сцена на литературните мъже, но само при условие че те носят със себе си своята литература“.

Истината, която се криеше в това изявление, нарани Джеймс повече, отколкото бе готов да признае. Той си спомняше писмото, което бе изпратил на Хенриета Рубел през 1890, в първите дни на продължителната му борба с „Американецът“: „Написах голяма (и ужасно добра) пиеса в четири действия, с която се надявам да спечеля състояние“.

Да, наистина беше голяма . Но накрая Джеймс трябваше да признае, че не е „ужасно добра“. В много отношения беше просто ужасна.

Спомни си, че писа на приятеля си Робърт Луис Стивънсън, който сега се намираше на отдалечен остров в Южния Пасифик: „Увлечението ми по тази работа може да се мери само с неопитността ми“, но в същото писмо твърдеше разпалено: „Виждам как формата се разгръща пред мен, сякаш е кралство, което чака да бъде покорено“. Но в края на същото това противоречиво писмо той казваше на Стивънсън: „Кралство, да, но по моите стандарти — по нашите стандарти, мой далечен, но винаги близък приятелю — презряно кралство на тези невежи скотове, директорите, и на глупавите cabotins “ 41 41 Лоши актьори (фр.) — Б.пр. .

А в по-скорошни времена, натиснат от подаграта преди решението си да замине за Париж, той беше писал на Стивънсън:

Не ме съди — опростенческата и ограничаваща нужда ме сграбчи с жестоката си ръка и бях принуден по един или друг начин да се сдобия с парите, които не мога да печеля чрез литература. Книгите ми не се продават и по всичко си личи, че същото чака и пиесите ми. Затова, без да ми мигне окото, възнамерявам да напиша поне половин дузина.

В онази петъчна вечер през април 1893 година, само една седмица и един ден преди петдесетия си рожден ден, Джеймс осъзна, че така и не е успял да схване напълно какво точно изисква писането за театъра. И все пак бе донесъл в куфара си три завършени комедии, драма, написана специално за една актриса, чиято възраст отдавна бе надхвърлила тази на създадената специално за нея героиня, разширени записки върху още пет пиеси и пълните три действия на сериозна драма, която възнамеряваше да озаглави „Гай Домвил“.

В една от по-ранните бележки си беше направил списък от имена за едноименния герой на тази пиеса, разказваща за самотна издънка на богато семейство, който е призован от манастира, за да избира между Божиите заповеди и продължаването на рода чрез брак и деца. Джеймс носеше и първоначалните записки, които беше направил години по-рано във Венеция, след като бе чул анекдота за един послушник, който бил принуден да избира или да се отрече от свещения си обет, или от продължаването на рода си. Тогава смяташе, че може да го развие в разказ, и му беше дал временно заглавие „Героят“:

Ситуацията, в която се намира някогашен член на богато венецианско семейство (забравих кое), който станал монах и бил изведен почти насила от манастира си и бил върнат обратно в светския свят, за да не изчезне фамилното име… — абсолютно задължително било да се ожени.