Дан Симънс - Петата купа

Той скърбеше за нея, тя му липсваше, опитваше се да си я върне; но промените в Лондон го караха да чувства, че си е отишла завинаги. Може би съществуваше някаква компенсация в това да си на петдесет, някакво завъртане на замъгления телескоп, някакъв изглед от върха на хълма; това беше просто едно кръгло, противно, глупаво число, което вероятно би накарало човек да се възгордее, да си мисли, че вдъхва уважение. А междувременно, така или иначе, да мрази да е на четирийсет и девет.

Но сега, когато кръглото, омразно число петдесет беше надвиснало над главата му като товарен влак в нощта — също толкова непроницаемо, също толкова ужасяващо, също толкова неизбежно — той бе готов да даде всичко, за да си остане на четирийсет и девет завинаги, а ако това не беше възможно, то поне за още няколко години.

За свой ужас, Джеймс осъзна, че е на път да се разплаче. Може би онова младо розово американско прасе Теди Рузвелт все пак беше право; може би той наистина бе твърде мекушав в мислите и творбите си.

Джеймс умираше от желание да напише писмо на някого. Но не можеше, не биваше… това пътуване до Америка трябваше да остане тайна от приятелите и епистоларните му събеседници.

Глупости. Той беше човек на словото в по-широк смисъл от обичайния литературен. Всеки ден Хенри Джеймс пишеше писмо на някого, обикновено няколко писма до няколко души. Всъщност писането и получаването на писма беше начин да поддържа контакт с живота.

В момента изпитваше непреодолима нужда да напише на Констанс Фенимор Улсън писмо за онова, което му се бе случило през последните седмици. Знаеше, че през март Фенимор бе навършила трийсет и три — беше ѝ изпратил остроумно писмо, с което ѝ честитеше рождения ден — така че тя сигурно щеше да разбере притесненията му от навършването на петдесетте. Доколкото си спомняше, те никога не бяха обсъждали темата с остаряването. Отношенията с Фенимор — американска писателка, която също като Джеймс от десетилетия беше избрала самозаточението в Европа — бяха най-близкото до романтична връзка с жена, която Джеймс си бе позволявал някога.

Той, разбира се, нямаше никакви романтични чувства към Фенимор, никакви плътски или сексуални отношения с нея — голото женско тяло го привличаше само в изключително малко на брой класически картини и скулптури. Всъщност голата мъжка фигура го докосваше по някакъв дълбок, силен, макар и неопределен начин — още от деня, в който Джеймс влезе в стаята, където Нюпортската художествена група на брат му Уилям рисуваше от натура, и видя братовчед им Гас да им позира гол. Но в един момент, по време на няколкото седмици, докато двамата с нея бяха отседнали в наетата от Фенимор вила над Венеция — тя в стаите си на горния етаж, Джеймс удобно разположен в апартамента на долния етаж — той беше придобил някаква представа какво е да живееш с жена.

Да си женен.

Фенимор, разбира се, беше мъжествена по много начини — изключително независима, болезнено, но по мъжки амбициозна като писателка и поетеса, готова да прекъсне и най-интересния разговор с Джеймс, докато седят на широката тераса на вила Бачиери край Белосгуардо, наблюдавайки залеза, за да се захване за писане — но освен това беше жена със своите женски загадки. Месеци след като Фенимор бе напуснала квартирата си в Оксфорд, Джеймс най-после осъзна, че тя беше дошла тук — в зимния сумрак на Англия, който ѝ действаше толкова депресиращо; тя се нуждаеше от слънчева светлина, иначе настроението ѝ бързо падаше — за да бъде до него, докато сестра му Алис умираше.

До него . Той бе приемал меланхоличното ѝ присъствие за даденост през цялото време. Едва след като тя напусна Оксфорд, тласкана от раздразнение, ако не и от явен гняв, той усети липсата ѝ.

Фенимор би могла да бъде описана в някое литературно произведение като забавна ексцентричка със слухови проблеми, които тя не признаваше и които правеха разговорите с нея доста трудни, особено в някой салон или на претъпкано обществено място. Ала Джеймс знаеше, че тя е не по-ексцентрична от него. Дори по-малко. Но поне Фенимор, доколкото му бе известно, не криеше някаква дълбока тайна.

Предишната година, точно когато Фенимор заминаваше за пореден път за Швейцария и Италия, държейки се с него по-грубо от всякога, Джеймс беше осъзнал не само че тя бе живяла през цялото това време в Оксфорд, за да бъде близо до него, да му предложи подкрепата си в последните месеци от живота на сестра му, но и че сега, след като Алис си бе отишла, тя очакваше повече внимание от него.