Дан Симънс - Петата купа

За щастие, на излизане от къщата бе успял да вземе със себе си копринения си цилиндър и бастуна, въпреки подвикванията и настояванията на Клара, затова сега не се налагаше да се връща в дома на семейство Хей. Джеймс зави на изток по Пенсилвания Авеню и закрачи бързо, без да обръща глава, когато тълпата в Лафайет Скуеър Парк ахваше или охваше.

Летящите Вернети бяха пример точно за типа идиотско американско шоуменство и глупости от сорта на хляб-и-зрелшца, които бяха задържали Джеймс в Англия и Европа през всичките тези години. Коминочистач, който рискува живота на сина си, ако наистина момчето му беше син, а не някой сирак, прибран от приют и обучен да извършва идиотски акробатски изпълнения на височина от шейсет фута, за да спечели одобрението на такива като семействата Камерън, Лодж и Хей, и намусения Хенри Адамс. Джеймс нямаше да се изненада, ако президентът Гроувър Кливланд и съпругата му бяха излезли на моравата пред Белия дом и ахкаха също толкова силно, колкото елитът на обществото, събран в Лафайет Парк.

Америка беше нация, която отказваше да порасне. Тя бе вечното дете, огромно, розово, пълничко бебе, вече притежаващо някои ужасни оръжия, които дори не знаеше как да държи добре, камо ли да ги използва както трябва.

Джеймс махна с ръка на една двуколка и каза на кочияша да го откара до най-близката параходна компания.

Щом стигнаха до доста луксозната кантора на параходната компания, Джеймс нареди на кочияша да го изчака, влезе вътре и плати за билет от Ню Йорк до Лондон на борда на новия параход „Веселие“ на Норт Джърмън Лойд Лайн, който щеше да отплава от Ню Йорк в 7:30 вечерта следващия вторник, 11 април. Смяташе да посрещне рождения си ден в морето.

Джеймс знаеше, че германският кораб не можеше да постигне рекордните скорости на, да речем, „Сити ъф Ню Йорк“ (5 дни, 23 часа и 14 минути) или „Сити ъф Перис“ (5 дни, 23 часа и 50 минути), но за сметка на това „Веселие“ беше изумително комфортен. Освен това Джеймс беше наясно, че американските и британските параходни компании измерваха маршрута си между фара Санди Хук и Рочис Пойнт, на входа на Куинстън Харбър; Норт Джърмън Лойд Лайн и Хамбург-Америкън — между фара Санди Хук и Нийдълс, край Саутхемптън.

Озовеше ли се в открито море, той нямаше закъде да бърза и разчиташе, че повечето пътници ще говорят немски, така че нямаше непрекъснато да го въвличат в разговори (макар че той говореше немски свободно).

Изпълнен със задоволство, че след три дни заминава за Англия, Джеймс отиде при очакващата го двуколка и съобщи на кочияша следващата си дестинация.

На гарата Джеймс направи резервация (и плати) за билет първа класа до Ню Йорк; влакът тръгваше от Вашингтон на следващия ден — неделя — следобед. Освен това си купи билет от Ню Йорк до Бостън за понеделник сутринта, с връщане в Ню Йорк рано във вторник сутринта, като така му оставаше достатъчно време преди вечерното отплаване на „Веселие“.

След това накара кочияша да го откара до най-близката телеграфна кантора, откъдето резервира стая за неделя вечер в луксозния нюйоркски хотел, където бе отсядал по-рано при идванията си в Ню Йорк, след което направи втора резервация за една нощ в познат му хотел в Бостън. Реши, че там няма да търси стари приятели, а Уилям и цялото му семейство все още бяха в Европа. С малко повече самодисциплина, помисли си Джеймс, докато отива към гробището, за да остави прахта на Алис на гроба ѝ, може да пропусне преминаването покрай старата къща в Кеймбридж, където бе живяло цялото им семейство, с леля Кейт и всички останали. Освен това не искаше да вижда и огромния дом на брат си Уилям на Ървинг Стрийт 95 в Кеймбридж. Трябваше специално да планира маршрута си до гробището и обратно.

Мислейки за по-големия си брат, Джеймс написа телеграма, която трябваше да бъде изпратена едновременно до Флоренция и Люцерн — според разписанието, което бе изпратил на Джеймс няколко седмици по-рано, Уилям би трябвало някъде в този период да премести семейството си от Италия в Швейцария — но Джеймс знаеше, че в това отношение брат му бе същият като баща им: изобщо не уважаваше разписанията.

Сигурно съдържанието на телеграмата бе причина телеграфистът да изгледа с любопитство Джеймс, но дори това бе достатъчно, за да накара писателя да се усмихне:

УИЛЯМ — В МОМЕНТА СЪМ В АМЕРИКА С ЧОВЕК, КОЙТО ИЛИ ВЯРВА, ЧЕ Е ДЕТЕКТИВЪТ ШЕРЛОК ХОЛМС, ИЛИ НАИСТИНА Е ШЕРЛОК ХОЛМС И СЛЕДОВАТЕЛНО ВЯРВА, ЧЕ Е ЛИТЕРАТУРЕН ГЕРОЙ ТЧК НЯКАКЪВ СЪВЕТ? СЪОБЩЕНИЯТА ЩЕ МИ БЪДАТ ПРЕПРАТЕНИ ОТ ДОМА НА ДЖОН ХЕЙ ВЪВ ВАШИНГТОН — ХАРИ