Дан Симънс - Петата купа

Плъзгащата се врата не се отвори.

Джеймс пристъпи вдясно от нея и се спря пред масивната дървена врата. Положи ръка върху бравата ѝ с надеждата, че не е заключена. Би трябвало да е. Приличаше повече на врата на кантора, отколкото на вход към голямото, шумно помещение, в което бяха влезли Мориарти и грубияните. След като се убедеше, че е заключена, Джеймс щеше да се обърне и забързано, но с достойнство, щеше да се отдалечи, с ясното съзнание, че е направил всичко по силите си, за да разбере какво е намислил Мориарти.

Вратата беше отключена.

Джеймс я отвори още по-широко, готов да се обърне и да побегне, ако вдигне силен шум или види някого.

Вътре цареше пълна тъмнина. Лъч сивкава светлина нахлуваше през тясната стълба, издигаща се право пред него. Стъпалата ѝ бяха покрити с плътен слой прах, което означаваше, че не се използва често.

Джеймс влезе и изчака очите му да привикнат с мрака.

Тясното стълбище беше застрашително стръмно и се издигаше между две тъмни, плесенясали стени. Горната му част не се виждаше в тъмното — може би дори липсваше, доколкото Джеймс можеше да разбере от мястото си — но щом очите му се адаптираха, той осъзна, че горе на стената беше окачено малко газениче, от което се разнасяше слаба светлина.

Той тръгна напред на пръсти, като се опитваше да не издава никакъв звук, страхувайки се от неизбежното проскърцване на старите стъпала, но скоро осъзна, че по този начин изкачването на стълбата ще му отнеме поне десет минути. Освен това тя бе направена от масивно дърво. Стъпалата не издадоха нито звук. Може би прахта заглушаваше допълнително стъпките му.

Джеймс продължи да върви с нормален ход — почти нормален, осъзна той, тъй като продължаваше да прехвърля по-голямата част от тежестта си върху пръстите на краката — и когато стигна до най-тъмната част на стълбата, разпери ръце и ги опря в стените. Нямаше парапет. Джеймс първо опипваше всяко стъпало с пръстите на краката си, преди да се отпусне с цялата си тежест върху него. Най-накрая се озова в обсега на слабата светлина на газеничето.

Нищо. Просто тясна площадка с потрепваща светлина. Никакви врати или прозорци. Джеймс се обърна наляво и видя, че натам продължава ново, също тъй стръмно стълбище, водещо към друго неясно сияние.

Премина през общо четири такива стръмни стълбища и три прашни, слабо осветени площадки, преди да стигне догоре. Вдясно имаше врата. Горната ѝ половина беше остъклена и стъклото беше матирано. Джеймс погледна към пода; в прахта се виждаха единствено неговите стъпки. Той натисна напуканата порцеланова дръжка.

Вратата беше заключена. Джеймс приложи цялата си сила, дори натисна вратата с рамо, но тя си остана затворена. Знаеше, че може да използва бастуна си, за да разбие стъклото и по този начин да влезе, но тази мисъл се задържа в главата му по-малко от секунда. Звукът на разбитото стъкло можеше да привлече цялата банда на професор Мориарти.

Той се обърна и се накани да се спусне обратно по стръмното стълбище, когато забеляза нещо на лявата стена, намираща се срещу вратата. Или по-скоро чу някакъв звук, който идваше оттам.

Приличаше на неясно мърморене на голяма тълпа — може би като от публика преди началото на представление. Но всички дочути думи бяха нецензурни. Ако това наистина беше публика, то пиесата сигурно беше вулгарна кокни мелодрама.

В дървената стена беше изрязан правоъгълник. Джеймс се наведе и видя големи дървени райбери в четирите му ъгъла. Завъртя ги навън и дървеният правоъгълник падна в ръцете му. Шумът вече се чуваше доста по-ясно и през отвора, който очевидно беше капак в тавана, проникна светлина. Джеймс бързо върна капака на мястото му, затвори го с един от райберите, отиде до газеничето и го угаси.

През стъклото на отсрещната врата проникваше достатъчно светлина, за да може Джеймс да открие отново капака и да го отвори. Остави го изключително предпазливо на пода и напъха главата си до раменете в отвора.

Скоро установи, че там няма под, а само дълги широки греди — едната от тях, намираща се точно пред него, беше широка поне двайсет инча — които се простираха над голяма празнина. Широките греди бяха разположени на около петнайсетина фута една от друга, а на пет или шест фута под тях се виждаха по-малки покривни греди, с размери два на четири инча, обърнати с тясната страна нагоре. Към по-малките греди беше привързана някаква тел, от онези, с които — според Джеймс — правеха кокошарниците. На телта беше окачен фалшив под, направен от тънък картон или брезент. По-голямата му част беше посипана с нещо бяло, като сняг, събрано на малки купчинки и дюни. Джеймс осъзна, че се намира на високия таван на огромния склад, в който бяха влезли Мориарти и тримата мъже.