Дан Симънс - Петата купа

— Плъх! — изкрещя мъжът с налудничави нотки в гласа. — Шибан плъх!

Преди Джеймс дори да успее да си помисли да запълзи назад, мъжът вдигна пушката си, прицели се право в Джеймс и стреля. Петима или шестима от останалите мъже, които също носеха ловджийски пушки, скочиха и също започнаха да стрелят по него.

Хенри Адамс и Джон Хей имаха телефони в домовете си. Хей използваше своя през цялото време, особено във връзка с консултантската работа, която вършеше за Държавния департамент. Адамс не обичаше да използва своя, но често се обаждаше на Джон Хей, който живееше в къщата, долепена до неговата. Всъщност те разговаряха през две стени, и заради статичните шумове в слушалките, пропукванията и преплитащите се линии сигурно щеше да им е по-лесно просто да отворят прозорците и да започнат да си подвикват.

— Опитваш се да се измъкнеш от вечерята, нали, Хенри? — попита Хей, след като в продължение на минута-две слушаше приказките на Адамс. Вече беше събота следобед.

— Ами… като че ли не бях особено добра компания на последната ти сбирка — рече Адамс. — Хората в постоянно лошо настроение не бива да бъдат допускани до празничните сбирки на висшето общество.

— Това правило би важало за деветдесет и три процента от нас — засмя се Хей.

— И съответно ще подобри качеството на общуването — рече Адамс.

— Така е, Хенри, така е. Но ти ела довечера. Просто ще хапнем по ергенски.

— Ами прекрасните дами, включително дъщеря ти Хелън? — попита Адамс.

— Нани Лодж, Хелън, Клара и Едит Рузвелт — която е съвсем за малко в града при съпруга си — ще разливат кафе на голямото благотворително събиране на ДАР в помощ на ветераните от Гражданската война — отвърна Хей.

— Къде ще се проведе тази година?

— В ротондата на Капитолия.

— Ще умрат от студ или от задух.

— Вероятно и двете.

— Лизи Камерън ще бъде ли там?

— Не, тази вечер е на опера.

— С Дон?

Хей се изсмя.

— Кога за последно си виждал Лизи на опера или на някое друго културно събитие, придружавана от съпруга си Дон ?

— С кого тогава? — попита Адамс.

— С братовчед си — какмубешеимето. Достопочтения старец, който умори от скука дори железните дилафи у Вандербилтови миналия ноември.

— Спомена Едит Рузвелт, което означава, че Момчето също ще присъства довечера — каза Адамс. — Наистина ли искаш отново да хвърлиш Хари и Теди в една яма?

— Момчето мрази да го наричаме с детското му име „Теди“ — рече Хей.

— Мрази и да му викаме Момчето, но ни обича повече, отколкото го мрази. Наистина ли смяташ отново да сложиш на една маса Хари и Теди?

— Теди ужасно се разкайва за действията и думите си при последното ни събиране — каза Хей.

Този път беше ред на Адамс да се изсмее.

— Никога не съм виждал Теодор Рузвелт да се разкайва за нещо, което е казал, направил, намушкал или застрелял.

— Така е — съгласи се Хей. — Но след като размислил, вероятно под влиянието на Едит, той осъзнал, че думи като „мекушав“ и „страхливец“ не са подходящи за употреба в разговор с един от най-изтънчените писатели на Америка.

— Щеше да е по-забавно преди петдесет години — каза Адамс. — Или дори трийсет. Вече щяхме да сме избрали секундантите, а те вероятно щяха да са избрали терена и да са смазали и заредили пистолетите си.

— На мен Хари ми изглежда повече като човек на острието — отвърна Хей. — А той щеше да получи правото да избира оръжията.

— И щеше да избере остроумието — отбеляза Хенри Адамс. — Най-острото му и точно оръжие.

— Но Теди наистина съжалява и моли за възможност да покаже, че наистина може да се държи прилично — каза Хей. — И иска да бъдеш свидетел на доброто му поведение.

— Бях свидетел последния път, когато го показа — отвърна Адамс. — Мисля, че беше през седемдесет и трета или седемдесет и четвърта.

— Сериозно, Хенри. Довечера ще бъдем само мъже. Ще спорим за политика — учтиво, разбира се — ще се почесваме където ни се иска, ще се оригваме, ще говорим като моряци, ще пием като моряци и ще вдигаме тостове за липсващите представителки на нежния пол, докато накрая Бенсън и другите ми хора не ни отнесат до леглата. Поканил съм доктор Грейнджър, защото… е, знаеш защо.

Адамс знаеше. Доктор Илайъс Грейнджър беше по-възрастен от повечето от тях, малко над шейсетте вече, и беше в дълбок траур от четири години, когато почина съпругата му. В присъствието само на мъже Грейнджър можеше да се отпусне и да се потопи във веселието, което бе негов отличителен белег преди смъртта на жена му. В смесена компания, при присъствието на жени, той вече рядко говореше, сякаш това щеше да нарани чувствата на мъртвата му съпруга. Адамс, който вече от седем години беше вдовец, мислеше, че го разбира. Ако не беше Лизи Камерън и, до по-малка степен, Нани Кабът Лодж, той сигурно вече нямаше да приема покани за вечери — поне не такива, на които присъстват и представителки на нежния пол. Напоследък той не само присъстваше на подобни смесени вечери, но и беше подновил прочутите си „закуски“ — които се провеждаха по-скоро към обедните часове, отколкото сутрин — в присъствието на Лизи, Нани и други местни наслади.