Дан Симънс - Петата купа

— ТИШИНА! — Гласът на Мориарти прозвуча толкова силно и властно, че Хенри Джеймс едва не изгуби равновесие и не се изтърколи от гредата си. Тълпата веднага утихна.

— През следващата седмица Гроугън ще посети всеки един от водачите ви и ще предаде точни инструкции за онова, което трябва да направите на първи май, какви оръжия трябва да носите и какви ще ви бъдат дадени, къде точно ще бъдат поставени засадите за полицаите и информация за това къде анархис… простете… социалистите ще започнат да взривяват. Това е за тази вечер. Можете да се връщате в районите и бирхалетата си, но напускайте склада на малки групи. Не искаме полицаите да хванат някой от вас тази вечер, камо ли да арестуват цели групи. Ще накарам Лукан Адлер да убие всеки, който говори с полицията — дори ако този човек е задържан под стража в щаба на полицията.

Това като че ли отрезви тълпата и я накара да замълчи. Мъжът с винтовката захвърли настрани мъртвия плъх. Групичките започнаха да се измъкват през главния портал и задните изходи на стария склад.

Джеймс се наведе, за да види отново Мориарти, но на платформата стоеше само гангстерът на име Гроугън. Професорът беше изчезнал.

Джеймс продължи да лежи върху високата греда, докато мускулите и костите му не го заболяха дотолкова, че му се прииска да изкрещи. Лежа там, докато и последният човек от събраните бандити и анархисти не излезе смело през плъзгащите се врати; остана на мястото си, докато мъжът, когото нарекоха Гроугън, не угаси лампите и не си тръгна. И продължи да лежи още цял час, че и повече, заслушан в топуркането на плъховете по съседните греди.

Сигурен беше, че всеки момент ще чуе тежки стъпки по стълбището. Беше затворил капака зад себе си, използвайки забитите от вътрешната страна колчета, поставени точно за тази цел, но беше сигурен, че ако някой се качи по стълбите и запали газеничето, ще види, че външните райбери са завъртени настрани, и ще отвори капака.

Накрая вече не можеше да търпи болката и тъмнината. Надигна се на четири крака и замаян започна да пълзи на заден ход, докато подметките му не се удариха в капака. Отвори го колкото се може по-внимателно и тихо.

Промъкна се през отвора и се озова на тъмната площадка, но краката не го държаха. Наложи се да се изправи, опирайки се с две ръце на стената, и се облегна на нея, дишайки тежко; коленете и гърбът го боляха повече, отколкото нараняванията по ръката му под разкъсаните от сачмите ръкави на палтото и ризата.

През матовото стъкло на вратата, която се намираше от другата страна на абсурдно тясната площадка, не проникваше никаква светлина. Възможно ли бе да е лежал толкова дълго на онази греда, че навън да се е стъмнило? Накани се да засили пламъка на газеничето, но размисли. Ако някой го чакаше на тъмните стълби, светлината щеше да превърне Джеймс в идеалната мишена.

Той намери шапката си и бастуна на същото място, където ги бе оставил на площадката.

Спомняйки си колко стръмно и тясно беше стълбището, той започна да слиза предпазливо в тъмнината, като плъзгаше едната си ръка по стената, а с бастуна в другата опипваше стъпалата.

На всяка площадка с примигващо газениче той очакваше да види някого, който го чака. Но нямаше никого. И въпреки това, когато измина последната поредица от стъпала и застана пред вратата, през която беше влязъл, му трябваха минута или две, за да събере кураж и да я отвори. Ужасна мисъл го накара отново да потърси опора в стената: Ами ако са я заключили? Ако са ме затворили вътре?

Не бяха. Джеймс излезе навън. Задънената уличка беше празна; единственият човек, който се виждаше в сумрака, беше той.

До края на задънената уличка и началото на непавираната улица бяха около шейсетина нормални крачки, но те се сториха като половин миля на изпитващия силни болки писател.

Той зави надясно по безименната улица, опитвайки се да си спомни в каква посока се намират по-цивилизованите части на града. На улицата имаше и други хора — само мъже, доколкото можеше да види — но те се бяха събрали на групички около няколкото осветени кръчми. Джеймс се придържаше близо до тъмните сгради от другата страна на улицата, вървеше там, където би трябвало да има тротоар, ако това бе истинска улица. А и там поне имаше по-малко конски фъшкии.

Докато вървеше, Джеймс размишляваше върху реакциите си, докато беше лежал на онази греда над крадците, обирджиите, изнасилвачите, подпалвачите и професор Джеймс Мориарти. Беше се страхувал със сигурност — особено когато мъжът бе извикал „Плъх!“ и край него бяха полетели сачми — но заедно със страха беше почувствал и още нещо, което бе сравнително ново за Хенри Джеймс — възбуда? Вълнение? Странно, необяснимо удоволствие от всичко това странно и непознато нещо, което се случваше с него?