Дан Симънс - Петата купа

Мориарти продължаваше да върви, без да се оглежда. Тълпата — сганта всъщност — от груби мъже се разделяше пред него, сякаш професорът бе някакъв нечестив Мойсей, а грубияните бяха просто тъмните вълни на Червено море.

Осъзнавайки, че дрехите му, бастунът и самото му държание „изпъкват“ в тази част на града, Хенри Джеймс се спря на една мръсна пътека, която минаваше за тротоар, и сериозно се замисли дали да не се върне по най-бързия начин в по-приличните части на града.

„Как? Накъде? Ами ако някой ме спре?“

От тези мисли го побиха тръпки, но в този момент забеляза, че трима мъже приближават професор Мориарти. Не се ръкуваха с него — нито му подадоха ръце — но дори от такова разстояние Джеймс успя да разбере, че четиримата мъже се познаваха. Или по-скоро, че тримата едри грубияни — зле облечени, от мръсните филцови шапки до скъпите, но кални обувки със странни, заострени носове — познаваха професор Мориарти. Мъжете бяха едри — с широки рамене, големи ръце, големи кореми — но Мориарти се извисяваше и над тримата. С наподобяващото череп лице, изпъкнало чело и плешиво кубе, покрито само с няколко сресани настрани косъма, професорът приличаше на добре облечен труп, гледащ отвисоко към крадците на трупове.

Те си размениха няколко думи и тръгнаха наляво по улицата. Чувствайки погледите на минаващите покрай него мъже, Джеймс реши да продължи с преследването и бързо се запъти към ъгъла.

Задънена улица. Беше къса, завършваше при масивен склад без прозорци и не се забелязваше никой, освен Мориарти и новите му приятели.

Джеймс отстъпи назад зад ъгъла, секунди преди единият от мъжете да погледне през рамо към празната кална улица.

Когато Джеймс се осмели отново да надникне, двама от мъжете тъкмо отваряха една тежка дървена плъзгаща се врата. През отворената врата се носеха звуци от голяма група — Джеймс не можеше да каже дали са животни, или хора. Когато Мориарти влезе след първите двама вътре, третият отново се обърна назад, но не и преди Джеймс да успее отново да се скрие от погледа му зад ъгъла на оградата. После вратата се затвори. На десетина крачки от нея имаше и врата с нормални размери, но тя бе изработена от масивно дърво и Джеймс нямаше представа дали води към същото място, където беше влязъл Мориарти. А и вероятно беше заключена.

Джеймс стоеше зад ъгъла и се тресеше от страх. Точно това бе думата, осъзна той, тресеше се .

Какво да прави?

Можеше да се измъкне от този неприветлив квартал — не беше сигурен в това, защото не помнеше всички завои и промени в посоката, които го бяха довели в тази част на града — и да намери някое сигурно момче, което да отнесе второ послание до Холмс чрез онзи магазин за пури.

Но Холмс със сигурност нямаше да успее да дойде, преди Мориарти да е завършил делото си, което го беше довело в този склад. А Хенри Джеймс не вярваше, че детективът ще има хладнокръвието да продължи. Освен това Холмс беше излъгал, уверявайки го, че професор Джеймс Мориарти, предполагаемият мозък на престъпния свят, не съществува; че е просто частица от въображението на Шерлок Холмс, създадена изцяло за да оправдае фалшифицираната смърт на детектива и последвалото изчезване от света.

Е, това не беше истина. Джеймс го беше видял на снимката от 1892 година на математиците, присъстващи на Конференцията по висша математика и астрофизика в Лайпциг, а сега го беше зърнал и със собствените си очи.

Но какво да прави?

Можеше да напусне квартала и да потърси полицай. Но какво престъпление беше извършил Мориарти? Единственото, което бе видял Джеймс, бе вървящият по обществената улица — или пътека, както беше в случая — професор, и всичко, което писателят знаеше за този човек, бе, че той е напълно легитимен английски математик и физик. Полицията можеше да прибере него , Джеймс, в затвора за подаване на фалшиво оплакване.

Най-логичният избор за него беше да се обърне и да напусне — бързо — опасното предградие (Джеймс усещаше, че трябва да тръгне на север и изток, за да може поне да се измъкне от района на Фоги Ботъм), да се прибере в удобния дом на семейство Хей и да забрави засега за професор Джеймс Мориарти. Когато случайно някога отново се срещне с Шерлок Холмс, той щеше да му разкаже забавната историйка, че във Вашингтон пътят му се е пресякъл с този на истинския Мориарти.

Да, това бе единственото логично и здравомислещо нещо, което би могъл да направи.

Джеймс си пое дълбоко дъх, влезе в задънената уличка и се запъти към склада с тайната надежда, че плъзгащата се врата няма да се отвори при приближаването му. Ами ако Мориарти и тримата грубияни излязат точно когато той стигне до нея? Човек няма как да се оправдае, че се е изгубил, когато е влязъл нарочно в къса задънена улица.