Дан Симънс - Петата купа

Но проклетият кръст, за който бе настояла въпреки съпротивата му, все още си беше там, над изкусно изработените спираловидни орнаменти на сводовете.

Двамата с Клоувър бяха в „Бевърли Фармс“ онзи юли, когато кръстът — проклетият кръст — беше добавен към фасадата. Хенри бе помолил приятеля си Тед Дуайт от Библиотеката на Държавния департамент да надзирава изработването на орнаментите и му беше написал: „Ако видиш работниците да отливат някой християнски символ, накарай ги да престанат“.

Архитектът им Х. Х. Ричардсън бе настоял, че мястото между прозорците над главните колони се нуждае от някаква украса, затова Хенри бе предложил на Клоувър там да гравират паун, тъй като — според неговите разбирания — цялата нова сграда, заедно с красивите произведения на изкуството, обзавеждането и съдържанието ѝ, беше начин да се изфукат пред Вашингтонското общество, към което двамата с Клоувър се отнасяха с пренебрежение. Ричардсън се беше борил като лъв, крещеше и вилнееше. Може би, мислеше си Хенри Адамс, защото по време на превръщането на този огромен мавзолей в място за живеене, огромният архитект бе принуден да търпи виковете и оплакванията на Хенри.

Но после се оказа, че Клоувър тайно (от гледна точка на Хенри) беше наредила върху тухлената стена между прозорците да бъде поставен изкусно украсен кръст. Когато новината за кръста достигна до ушите на Адамс в „Бевърли Фармс“, строителите вече бяха свършили работата си. Това силно го притесняваше. Нито той, нито Клоувър бяха вярващи. Често се шегуваха с лицемерно набожните си вашингтонски познати, които бяха успели да вградят християнски символи в зидарията или в орнаментите от вътрешната украса на скъпите си нови домове.

Когато Тед Дуайт му писа, за да му съобщи, че кръстът е бил добавен от занаятчиите под наблюдението на Ричардсън по настояване на госпожа Адамс, Хенри му отговори с писмо, в което с безгрижен тон, или поне той се надяваше, че е звучал така, казваше: „Новината ти за кръста изпълни сърцето ми с тъга и посипа устните ми с кокаин“. После добавяше: „Не се бой, Тед, съвсем скоро ще го замажем с цимент“.

Но, разбира се, това така и не стана. Затова той писа на Дуайт: „Солидна работа, fait accompli от камък, така че не мога нито да възнегодувам, нито да се оплача, макар той да ми изглежда като проява на лошо изкуство и лош вкус. Всичките ми възражения бяха напразни и от сега нататък ще трябва да си държа езика зад зъбите“. Но освен това той помоли Тед да не казва все още на никого за кръста, защото „вашингтонци са толкова бъбриви, че човек просто трябва да избягва да им дава храна за клюките“.

Бог му бе свидетел, че само шест месеца след поставянето на кръста, Клоувър им беше осигурила храна за сплетничене, която щеше да им стигне за няколко години — чрез декемврийското ѝ самоубийство, когато бе открита лежаща на пода в дневната им в Малката бяла къща на Ейч Стрийт 1607.

Върху кръста, който се намираше над двете сводести врати, бе гравиран медальон с неопределим крилат звяр. Със сигурност не беше Пегас. Не беше точно грифон, нито пък дракон — макар на Адамс да му се искаше да бъде. Каквото и да бе имала Клоувър наум, когато беше наредила на Ричардсън да добави тази украса, то оставаше загадка и до днес, но още през лятото и есента на онази съдбовна хиляда осемстотин осемдесет и пета, Хенри беше писал на приятелите си, че „проклетият кръст и крилатото същество са предсказатели на бъдещето“ и че го изпълват „с ужас“.

И все още го изпълваха. Той нямаше представа защо не се бе отървал от кръста и летящото чудовище след смъртта на Клоувър, като единствената причина бяха може би честите му отсъствия от къщата през последните седем години.

Според Адамс цялата ужасна година беше изпълнена с поличби. Пролетта на 1885 година, когато пасторът се бе опитал да внуши на Клоувър — с изключителна загриженост, съчувствие и внимание — че баща ѝ наистина умира, Адамс я беше чул да казва: „Не, не, не… всичко изглежда нереално. Почти не разбирам за какво говорим или защо изобщо сме тук. И щом ми изглежда нереално, значи наистина е такова. Или поне нереалната съм аз“.

И през онова горещо, нещастно, безкрайно и безсмислено лято в „Бевърли Фармс“, докато Ричардсън изпълняваше тайната заповед на Клоувър да монтира онова отвратително нещо върху фасадата на зашеметяващо скъпия им нов дом, Адамс беше чул — и то неведнъж — съпругата му да казва на сестра си: „Елън, аз не съм истинска. О, направи ме истинска. За бога, направи ме истинска. Ти… всички вие… сте истински. Направи ме и мен такава“.