Дан Симънс - Петата купа

— Всъщност вторият гост на Хей, също спътник на Джеймс, е накарал прислугата да шушука — рече Холмс, изваждайки часовника си, който държеше в джобчето на жилетката си заедно със своя „Фи Бета Капа“ ключ, и погледна колко е часът. Разстоянието от дома на Адамс до гарата беше късо и Хенри бе забелязал, че Холмс е оставил файтона да го чака отвън.

— Искаш ли да отгатна името на втория джентълмен? — попита Адамс с поредната приятелска усмивка.

— И след сто години няма да се сетиш — каза съдия Холмс с тежък, премерен тон. — Това е Шерлок Холмс.

Адамс се разсмя от сърце, като дори запляска с ръце по коленете си под бюрото.

— Смееш се — отбеляза Холмс. Старият познат на Адамс — знаеха се от повече от трийсет години — не бе известен с особено чувство за хумор, поне не от типа хумор като на Джон Хей или Кларънс Кинг, но откакто облече черната тога на съдия от Масачузетския съд, той като че ли съвсем се бе лишил от него.

— Но Шерлок Холмс не е ли литературен герой? — каза Адамс, без всъщност да задава въпрос. — Творение на Артър Конан Дойл? Хари да не е довел господин Дойл на посещение във Вашингтон?

— Не, довел е Шерлок Холмс — повтори Холмс. — Почти успях да накарам Хей да си признае, макар че той като че ли се беше заклел да го пази в тайна. Но не само прислугата му шушукаше, че лондонският детектив е гост в дома, но и Клара Хей, след като накарала приятелките си да се закълнат, че ще си мълчат, им разказала за престоя на Шерлок Холмс в дома ѝ.

— Може би е някой твой английски роднина? — попита Адамс със закачлива усмивка.

— Не и от тези, които познавам — каза Холмс и погледна отново часовника си. — Трябва да тръгвам, ако искам да видя как натоварват багажа ми, преди да се кача във влака.

Но преди да се изправи, Адамс каза:

— Този Шерлок Холмс ли е вторият наемател на госпожа Стивънс, който си се опитал да видиш заедно с Хари тази сутрин?

— Да — отвърна Холмс, който вече се беше запътил с широка крачка към фоайето, където главният иконом Адисън стоеше и държеше в ръцете си палтото, шапката и бастуна на съдията.

— Какво искаш да направя? — попита тихо Адамс, когато двамата мъже застанаха пред отворената врата. Въздухът в късната мартенска утрин бе все още студен. — Да гледам през прозореца и да ти докладвам дали този Шерлок Холмс изглежда въображаем, или не?

— Ти все още не излизаш твърде често да вечеряш навън, нали, Хенри? — попита безцеремонно Холмс.

— Не твърде често — отвърна Адамс. През седемте години след смъртта на Клоувър той се беше сдобил с репутацията на отшелник и вече не получаваше покани — с изключение от Кларънс Кинг, когато беше в града, или Джон Хей, старите членове на „Петте купи“. — Знаеш как е в този град — чу се да казва той, — ако приемеш нечия покана за вечеря, после трябва да върнеш услугата. Обикновено вечерям тук с някой познат вдовец или с млад ерген.

— Ами, Хей ще те покани на вечеря в неделя, заедно с един млад вдовец, когото и двамата познаваме добре, и тъй като се смята, че господин Шерлок Холмс ще бъде сред останалите гости, аз се надявам, че ще ми пишеш за това .

— Млад вдовец, когото и двамата познаваме добре… — започна Адамс, докато изпращаше Холмс навън под свода и проклетия кръст. — Да не би да имаш предвид…

— Точно него имам предвид — отвърна Холмс с глас, който прозвуча почти троснато за чувствителния слух на Адамс. — Момчето.

— Момчето… мили боже — бе единственото, което Адамс успя да изрече.

Той махна с ръка след файтона на Холмс — макар да знаеше отлично, че Уендъл никога не се обръща — и колата се скри зад ъгъла.

— Момчето — промърмори Адамс, чувствайки, че е направил голяма грешка, като се е прибрал у дома няколко дни по-рано от планираното. — Мили боже.

Холмс се чувстваше много по-удобно в новата си квартира у госпожа Стивънс, отколкото като гост в дома на Джон и Клара Хей. Вярно, че дори в пансиона Хенри Джеймс живееше заедно с него, но вратата към неговите стаи се намираше доста по-нататък по дългия коридор и те вече не се виждаха толкова често, нито се налагаше да се хранят заедно. Но най-важна беше свободата му — вторият етаж си имаше собствен вход и дървено стълбище, и всеки един от квартирантите си имаше собствен ключ за входната врата. Холмс вече можеше да излиза и да се прибира, когато си пожелае — в каквато дегизировка си избереше — без да попада под изпитателните погледи на Хенри Джеймс или на прислугата на семейство Хей.