Дан Симънс - Петата купа

И докато онази сутрин Адамс закусваше сам — през последните седем години той често бе закусвал, обядвал и вечерял сам, когато се намираше в къщата си и не пътуваше — той си мислеше за проклетия кръст на стената и за онова противно, горещо лято в „Бевърли Фармс“, за нарастващата меланхолия на Клоувър и… да… за лудостта.

Но той твърдо изхвърли всички тези мисли от съзнанието си и отиде в кабинета, за да прегледа купчината от непрочетени и неизпратени писма.

Вече беше късно сутринта, когато главният му иконом почука тихо, влезе и каза:

— Господин Холмс е дошъл да ви види, сър.

— Холмс! — извика Адамс. — Богове! — Той остави писалката си, закопча сакото и излезе бързо във фоайето, където Холмс тъкмо подаваше шапката и палтото си на помощник-иконома.

— Скъпи ми Холмс! — извика Адамс, пристъпвайки напред, за да разтърси ръката на приятеля си със специалното ръкостискане, включващо придържане на лакътя с лявата ръка, което бе запазил за старите си приятели, с които всъщност не беше особено близък. — Нямах представа, че си в града — продължи Адамс. — Моля, влез! Ще останеш ли за обяд?

— Мога да остана само за малко — отвърна Холмс. — След час трябва да хвана влака за Бостън. Но с удоволствие бих поседнал с теб в кабинета ти за няколко минути и бих изпил чаша кафе.

Адамс нареди да приготвят прясно кафе и поведе Холмс към кабинета си. С височината си от метър и седемдесет той никога не се беше чувствал висок — дори сред по-ниските американци от деветнайсети век — но винаги се бе чувствал особено нисък редом с Оливър Уендъл Холмс младши. Макар и петдесет и две годишен, Холмс си оставаше младши, защото прочутият му баща все още беше жив. Все още не бе зачеркнал леко омаловажаващата добавка към името си, както десетина години по-рано бе направил Хенри Джеймс, след смъртта на неговия баща. Но при Оливър Уендъл Холмс младши дори младшата част като че добавяше допълнително величие.

Още докато стоеше с Холмс във фоайето, Адамс осъзна, че старият му познат е станал още по -красив с годините — висок, изправен, високата якичка се опитваше да скрие единствения му недостатък (вратът, който според някои беше твърде дълъг), с идеално завити мустаци, които едва бяха започнали да се прошарват, и коса, разделена на идеален път, която силно контрастираше с оплешивяващото теме на Хенри Адамс. (И не само оплешивяващо, знаеше Адамс, а и все още белещо се заради многобройните изгаряния на слънце, които бе изстрадал на остров Света Елена и на яхтата на Агаси, макар непрекъснато да бе носил моряшко кепе или сламена шапка).

Когато пристигна димящото кафе, Адамс осъзна, че макар да беше само на петдесет и пет, три години по-възрастен от Холмс, съдбата му бе да става все по-дебел, по-плешив и, да, по-нисък, докато Холмс почти сигурно щеше да запази изпънатата си, висока и горда стойка до деветдесетгодишна възраст и вероятно щеше да достигне апогея на мъжката си красота, когато стигне осемдесетте.

— Какво те води във Вашингтон, Уендъл? — попита Адамс. — Сигурно си дошъл, за да се видиш с Върховния съдия Фулър?

— Да, със съдия Фулър и с президента Кливланд — отвърна Холмс, отпивайки предпазливо от кафето. Не понечи да обясни защо ще се среща с президента и Адамс нарочно не попита.

Холмс бе съдия във Върховния съд на Масачузетс от 1883 година и най-проницателните наблюдатели, които Адамс познаваше, очакваха, че не след дълго той ще стане Върховен съдия на този щат. Други бяха готови да се обзаложат, че преди края на десетилетието Холмс щеше да е член на Върховния съд на САЩ, макар Адамс да се съмняваше в това.

— Как е госпожа Холмс? — попита Адамс. — Добре, надявам се.

— Фани се чувства добре, благодаря. — Веднъж Джон Хей беше споделил насаме с Адамс за лекото пренебрежение, което винаги се промъква в гласа на Уендъл, когато той споменава съпругата си. Между Хей и Адамс съществуваше мълчаливо съгласие, че ако някога бе съществувал абсолютно дружески брак, то този на семейство Холмс бе точно такъв.

Холмс остави чашата и чинийката ѝ на трикракия поднос, който икономът беше сложил върху ниския библиотечен шкаф до креслото му.

— Наминах да те поразпитам за слуховете, които чувам — рече той с привичния си рязък маниер.

— Слухове? — Сърцето на Адамс заби силно, както ставаше винаги, когато чувстваше, че трябва да бъде нащрек. Лизи Камерън никога нямаше да разкрие съдържанието на писмата, които си разменяха — особено на последното му и най-интимно писмо, което Адамс бе изпратил от Шотландия до Париж само няколко месеца по-рано. И въпреки това пулсът му се ускори.