Дан Симънс - Петата купа

Холмс потупа разсеяно бастуна си, сякаш собствените му размишления го бяха разстроили.

— Социалистите — и анархистите — използват своите бирхалета Lokalfrage като клубове за трейдюнионистки организации, певчески дружества и германски организации за взаимопомощ. Но анархистите, включително онези от най-опасния вид, господин Джеймс, също се срещат там, складират оръжия там, изготвят плановете си за покушения там. И снощи от хотел „Гленъм“ ние можехме да отидем до поне дузина от тези Lokalfrage .

Джеймс изпитваше отчаяна нужда да смени темата. Много от героите му в „Принцеса Касамасима“ бяха германски емигранти-работници, но Хенри Джеймс всъщност не познаваше такива германци, никакви работници. Германците, които познаваше, бяха учители, професори, артисти и литератори от самата Германия.

— Но човекът, когото търсите… — каза той, — този Лукан Адлер… той не е германец.

— Не — отвърна Холмс със странна нотка в гласа. — Лукан Адлер не е германец.

Макар Джеймс да знаеше, че трябва да замълчи и да сложи край на този смущаващ разговор, той попита:

— Издирването на човека, отговорен за смъртта на Клоувър Адамс — издирването на Лукан Адлер, копелето на господин Себастиан Моран — има дълбока лична връзка с вас, нали, господин Холмс?

Холмс го погледна със студените си сиви очи и кимна едва забележимо.

— Сигурно е заради раните — рече Джеймс. — Онези ужасни огнестрелни рани, които ви е нанесъл Лукан Адлер.

Невероятно и необяснимо защо Шерлок Холмс се усмихна. Той преметна дългия черен шал около врата си по претенциозния маниер, с който Джеймс вече беше свикнал, отметна главата си назад и брадичката му щръкна под тази странна, почти сърдечна усмивка.

— Съвсем не — отвърна той. — Раните са просто цена, която плащам заради професията ми. Но е вярно, че причините да търся Лукан Адлер са много по-дълбоки от опита да спася неназовани обществени фигури от най-ужасния убиец-анархист в света. Разбирате ли, господин Джеймс, Себастиан Моран отведе малкия Лукан от Ирен Адлер, обяви го за свой и го отгледа като свое копеле, макар никога да не даде името си на момчето. Той обучи Лукан в тъмното изкуство на убийствата, което владееше отлично, и младият Лукан, на не повече от двайсет и една годишна възраст, се усъвършенства дори повече сам, надминавайки Моран както като добър стрелец, така и като наемен убиец.

Холмс погледна Джеймс право в очите; Джеймс му отвърна с уплашен, но изпълнен с дълбоко любопитство поглед.

— Повярвайте ми, имам много повече причини да намеря Лукан Адлер, отколкото мога да споделя сега — рече Холмс. — Той трябва да бъде умъртвен. Но преди това се надявам да успея да поговоря с него.

Хенри Адамс се събуди в собственото си легло в къщата на Лафайет Скуеър и за момент не можа да се ориентира. Въздухът му се струваше твърде хладен. Леглото — твърде познато. Утринната светлина — твърде мека. И подът не се движеше.

Адамс беше прекарал добре последните два месеца, безделничейки в Хавана с приятели, след това две седмици в имението на сенатор Дон Камерън в „Кофин Пойнт“ на остров Света Елена, ала най-голямо удоволствие му доставиха „геоложките проучвания в кораловите рифове“ със зоолога Александър Агаси, син на прочутия геолог Луи Агаси, от борда на удобната му яхта „Дивата патица“.

Но сега си беше вкъщи — на мястото, което предпочиташе да избягва през седемте години след самоубийството на съпругата му — и след сутрешната баня той намери дрехите си, подредени върху леглото от собствения му камериер, а не от някой от хората на Дон Камерън.

След самотата през последните седем години Адамс бе очаквал да почувства някакво облекчение, когато файтонът му — както бе пожелал, на гарата го беше посрещнал единствено кочияшът му — се спря пред къщата на Ейч Стрийт, която се намираше точно до дома на семейство Хей, ако не за друго, то поне заради това, че най-после бе настъпил краят на ежедневните му напоследък социални контакти — първо с Филипс в Хавана, след това със семейство Камерън, после с Агаси и накрая отново с Камерънови.

Но вместо това, щом приближи познатите сводове над входната врата, той отново усети как го залива старата вълна от депресия.

Клоувър не беше умряла в тази къща, разбира се, иначе той никога нямаше да се върне в нея. Бяха планирали да се преместят тук в първия ден от 1886 година, след приключването на двугодишния обстоен ремонт на сградата, но Клоувър бе изпила своя отровен проявител на шести декември.