Дан Симънс - Петата купа

Холмс кимна.

— Уединението ще помогне на разследването ми.

Джеймс се загледа в пейзажа, покрай който минаваха, към малките бели къщи, червени плевни, наскоро разорани ниви и малки късчета гора, озарени от топлата светлина на залязващото слънце. Когато отново се обърна към спътника си, той каза:

— Доколкото разбирам, вие предпочитате да бъдете представен на Хенри Адамс като себе си — като Холмс.

— Това ще опрости нещата — отвърна Холмс и в продължение на половин час двамата пътуваха в пълно мълчание.

— Господин Джеймс — каза най-накрая Холмс, — тъй като известно време може да нямаме възможност да разговаряме насаме, позволете ми да кажа, че теорията на вашия брат Уилям за „личното аз“ и „аз-образа“, която ни представи господин Клемънс, ми беше изключително интересна.

Джеймс кимна одобрително и потисна въздишката си. Вече петдесет години оставаше в сянката на по-големия си брат, и макар искрено да обичаше Уилям — част от Джеймс все още искаше да го следва наоколо и непрекъснато да бъде с него, както правеше като малко момче — щеше да е приятно вече, на петдесетгодишна възраст, да пристъпи в светлината на собствената си известност, на собствените си постижения, на собствения си живот.

— Споменавам го — продължи Холмс, — защото откривам същия анализ на полифоничната диалогичност на многобройните аз-ове и особено на духовното ядро, която „личното аз“ непрекъснато улавя в потока на мисли и събития — брат ви толкова гениално го е нарекъл „поток на съзнанието“ — и във вашето писане, сър. Тоест във вашите разкази, романи и герои. Изумен съм как двама братя, които през повечето време са разделени от цял един океан, могат толкова умело да стигнат до една и съща интерпретация и обяснение на човешкото съзнание — вашият брат от научна гледна точка, а вие от литературна, и то дори още по-мащабно.

За пръв път от години Хенри Джеймс изгуби дар слово. Накрая успя да каже само:

— Благодаря ви, сър. Чели сте творбите ми? — Той долови странните нотки в гласа си при задаването на този въпрос.

— От години чета и се наслаждавам на творбите ви — отвърна Шерлок Холмс. — Поради причини, които може да са твърде очевидни, намирам вашата „Принцеса Касамасима“ за възхитително изследване върху това как работническата класа в Англия и Америка се обръща към анархията… и към тероризма.

Джеймс отново кимна скромно на събеседника си. Писателят беше прекомерно доволен от своята „Принцеса Касамасима“. Първо, защото романът беше съвършено различен от „Дейзи Милър“ и многото му разкази за първата среща на млади американки с Европа, но книгата получи малко и смесени отзиви от критиката.

И сякаш отново прочел мислите му, Холмс каза:

— Прочетох една рецензия в „Таймс“, която критикуваше романа — и вас — заради твърде наситените социални контакти в неделите. — Детективът поклати глава и се усмихна. — Този критик, както вероятно и мнозина от вашата висша класа, просто не разбират, че за чуждестранната работническа класа, която описвате, неделните следобеди са единственото време, в което те могат да развиват някаква социална дейност.

— Точно така! — възкликна Джеймс, който, за да напише романа, в който разказваше за работниците с чуждестранен произход, беше направил по-задълбочени проучвания, отколкото за която и да е друга от книгите си. — Благодаря ви, че сте го осъзнали.

— Затворът, толкова умело описан в книгата ви, е „Милбанк“ — каза Холмс. — Видях ви там — вътре в затвора — рано една декемврийска утрин през осемдесет и четвърта. Придружаваше ви един от навъсените дневни надзиратели; той ви водеше към женското крило — сигурно беше решил, че то няма да подейства толкова угнетяващо върху чувствителността на един прочут писател. Но надзирателят с малкия фенер вървеше толкова напред, че вие изглеждахте сам, докато се промъквахте по тесните метални стълби покрай килиите, отърквайки раменете си в студените каменни стени.

— Да! — възкликна изуменият Джеймс. — Но по време на посещението ми не видях друг джентълмен там. Нито дори директора на „Милбанк“, с когото се бях свързал, с помощта на един мой любезен приятел в Уайтхол, за да получа разрешение за посещението. Къде бяхте вие, сър? Вероятно в процес на предаване на някой злодей, когото двамата с доктор Уотсън току-що сте били заловили?

— Бях затворник — отвърна Холмс. — Видях ви през мъничката шпионка на вратата на килията ми — пазачите твърде често ги мързи дори да я затворят — преди да изкачите стълбите към женското отделение.