Дан Симънс - Петата купа

Той знаеше, че Хауълс е на петдесет и шест години. Клемънс, както се беше оплакал, скоро щеше да навърши петдесет и осем. Едва трийсет и девет годишен, Холмс бе младежът в групата.

— Хората се чудят защо се връщам толкова често в Щатите — и защо ще продължа да го правя, независимо от продължителността на изгнанието ми в Европа — продължи Клемънс, — затова когато ме попитат: „Защо ходите толкова често дотам, господин Твен?“, аз им отговарям… „Ами, отчасти заради здравето ми, отчасти, за да науча пътя“. Но го правя най-вече, господа, защото искам да убедя своя „аз-образ“, че наистина съществувам, че в господин Самюъл Клемънс има нещо повече от дрехите му, съпругата и децата му…

Четиримата бяха спрели да се люлеят и сега тримата мъже гледаха белокосия хуморист.

— Разбирате ли, господа, сънувах, че съм се родил, пораснал съм и съм станал кормчия на кораб по Мисисипи — каза Клемънс почти шепнешком. — Сънувах, че съм миньор и журналист в Невада и пилигрим на хубавия кораб „Квакер Сити“ и пиша много популярна книга за пътешествията ми зад граница, и че имам жена и деца, да, и отивам заедно с тях да живея във вила край Флоренция… и този сън не спира да се повтаря, и понякога ми се струва толкова реален, че почти започвам да вярвам, че е истина. Но няма как да се каже… няма как да се каже със сигурност , господин Холмс, господин Джеймс, скъпи ми Хауълс… защото ако някой бъде подложен на изпитание, то също ще бъде част от съня, което означава, че просто ще подпомогне заблудата. Ще ми се да знаех… ще ми се да знаех… — Клемънс наведе поглед и за един ужасен миг Джеймс си помисли, че той може би плаче.

— Да знаеше какво, Сам? — попита Хауълс.

Клемънс вдигна глава и очите му бяха сухи. Хладни, с изморен и отнесен поглед, но сухи.

— Ще ми се да знаех дали всичко това е сън или истина — рече той.

— Ливи е истинска — каза Хауълс. — Тя е онази неоспорима точка в реалността, за която можеш да се хванеш, когато черното куче и сините дяволи започнат да те дърпат надолу.

— Ливи… Оливия — каза Клемънс и кимна. — Неотдавна написах нещо за Адам и Ева… за това как Адам не знаел как се нарича новото същество, създадено от реброто му, и колко бил озадачен от всичките тези нови събития, над които нямал никакъв контрол. Разбирате ли, той я е ненавиждал. Тя нарушила идеалното спокойствие на самотния живот, който водел в Градината. Но годините минаваха и аз накарах Адам да промени мнението си. „Виждам, че съм сбъркал за Ева — казва той. — Защото е по-добре да живееш извън Градината с нея, отколкото вътре без нея.“

Джеймс си помисли, че Клемънс е приключил с дългото си отклонение, но хумористът се прокашля и каза:

— Когато най-накрая Ева умира, след като е прекарала векове заедно с Адам, той издялва надгробния ѝ камък от дърво и върху него издълбава надпис: „Където беше тя, там беше Раят“.

Клемънс се огледа със смутено изражение.

— Е, ние обсъждахме реалността и самоличността на господин Холмс, господа. Господин Холмс…

Той погледна към детектива.

— Господин Холмс, вие ще имате самоличност, докато на света има лупи и карирани шапки с наушници и две козирки.

Хауълс се подсмихна.

— О, мили боже! — изстена Холмс. Той сви ръцете си в юмруци и ги опря върху коленете си. — Художникът на „Странд“, онзи, който нарисува тази моя версия — каза детективът, — се нарича Сидни Паджет. Никога не съм имал съмнителното удоволствие да се запозная с него, и той, от своя страна, никога не ме е виждал. Никога не съм позволявал моя фотография или фотогравюра да се появи в който и да е вестник, независимо колко сериозно е било престъплението или колко хитри са били престъпниците. Паджет има само смътна представа, получена от разказите на Уотсън, за това как изглеждам или как се обличам. Тъй като от „Странд“ първоначално възнамерявали да поверят илюстрациите на по-големия брат на Сидни, Уолтър, може би единственото му утешение е, че по-малкият му брат използвал него като модел за мен. Тоест за детектива Шерлок Холмс от илюстрациите на „Странд“.

Холмс удари силно с бастуна си по дървения под на балкона.

— Наистина притежавам подобна мека шапка с наушници, но не може да се каже, че я нося постоянно, както може да се предположи от илюстрациите на Паджет. И да, понякога наистина пътувам с вълнено палто с висока яка, но така пътуват хиляди други английски джентълмени, които напускат града. Ето я и лупата, която използвам, за да изследвам прах, пепел, частици, нишки и други дребни улики… — Холмс бръкна в джоба на сакото си и извади мъничка лупа без дръжка; тя беше дебела и с черна рамка, като онези, които се използват за увеличаването на детайли в голяма карта.