Дан Симънс - Петата купа

„Сигурен съм, че е така — помисли си Хенри Джеймс. — Същото е с мен, със съпругата му и с повечето от събеседниците му.“

— Намирах се в нещо като омая — каза Клемънс. Той се обърна към другите двама мъже. — Нали и двамата сте чували за великолепната книга на господин Уилям Джеймс „Принципи на психологията“?

Холмс кимна, но Хауълс рече с престорен гняв:

— Да съм чувал ? Сам, аз не само написах една от първите положителни рецензии за книгата, а и пръв ти я препоръчах ! Купих втора бройка и ти я изпратих по пощата със съвет да я прочетеш, въпреки отвращението ти от „сухите“ книги, ако си спомням правилно. А аз… си спомням правилно.

— Това е една невероятна книга — продължи Клемънс, сякаш Хауълс изобщо не си беше отварял устата. — Но по време на разговора ни във Флоренция, Уилям Джеймс отиде още по-далеч в разсъжденията си за определенията — и разликите между — „личното аз“ и „аз-образа“.

„О, боже“ — помисли си Джеймс и се опита да успокои мислите си, като отново се загледа в далечната беседка.

— Господин Холмс — извика Клемънс, навеждайки се към слабия мъж в черен костюм, който въпреки топлия ден, носеше и дълъг черен шал. — Харесва ли ви да сте детектив?

— Това ми е работата — отвърна Холмс след кратка пауза.

Клемънс кимна, сякаш отговорът го беше удовлетворил напълно.

— Публикуваните истории за вашите приключения стават все по-популярни тук и, доколкото разбирам, в Англия.

Холмс не отговори нищо.

— Доволен ли сте от начина, по който доктор Уотсън и господин Дойл представят приключенията ви? — притисна го Клемънс.

— Никога не съм имал удоволствието да се запозная с господин Дойл — каза тихо Холмс. — Що се отнася до писането на Уотсън — много пъти съм му казвал, че малките му романтични истории, базирани върху моите случаи, неправилно наблягат върху драмата и понякога, признавам, мелодрамата, вместо да представят чистата, сигурна наука на дедуктивното мислене, която би могъл да сподели със заинтересованите и интелигентни читатели.

Холмс се наведе напред, облягайки се върху бастуна си.

— Освен това — продължи той, — Уотсън и неговият редактор и агент, господин Дойл, изпитват силен страх от споменаването на имената на всеизвестни публични фигури — както и на съвсем неизвестни или дори на точни места или часове — в издадените разкази. Твърде често това води до голямо объркване в самата история. Публикуваните версии почти не отговарят на моите записки по тези случаи.

— Но ви харесва да сте детектив? — попита отново Клемънс.

— Това ми е работата — повтори Холмс.

Клемънс се засмя и се плесна по коленете.

— Бога ми, смятам да напиша книга, озаглавена „Том Сойер — детектив“. С комбинацията от многообичания ми литературен герой и вашата професия, сър, ние ще продадем милион бройки!

Холмс не отговори нищо.

— Насладете се на лулата и цигарите си, господа — извика Клемънс. — Защото аз възнамерявам да ви обясня гениалните определения на господин Уилям Джеймс за доста различаващите се „лично аз“ и „аз-образ“ и да покажа на господин Холмс защо може да е прав, като смята, че не съществува!

— Братът на нашия приятел Хенри Джеймс, Уилям, вижда „личното аз“ на всеки един от нас като активен фактор, изпълнител от първо лице, един вид — онази част от нашето съзнание или съществуване, която ни поставя цели и определя действията ни за постигането на тези цели, независимо дали те са свързани със сближаването с някое красиво момиче, или възприемането ни като най-добри писатели на нашето поколение — каза Клемънс между дръпванията от пурата си. — Някой да не е съгласен с това определение?

За момент никой не отговори и Джеймс отново се заслуша в шумоленето на вятъра в клоните на близките дървета. Тогава Холмс каза:

— Това донякъде се подразбира, може би дори може да се нарече очевидно.

— Точно така! — извика Клемънс. — Тогава сигурно ще се съгласите и с определението на господин Уилям Джеймс за „аз-образа“ като самоотражение в трето лице… което разсъждава върху отличителните черти на характера ни, като например „Аз дружелюбен човек ли съм?“, или върху вярванията ни, като „Наистина ли вярвам във всемогъщия Бог?“, или „Всъщност харесвам ли шоколад?“, или което проверява състоянието ни… „Ядосан ли съм, че Клемънс само ми губи времето?“, и така нататък.

— Каква връзка има това с въпроса дали господин Холмс съществува, или не? — попита Хауълс.