Дан Симънс - Петата купа

— Но наистина спазвам съветите на Ливи да се ограничавам — продължи Клемънс. — Рядко пуша повече от една пура накуп.

— Някога опитвали ли сте се да се откажете, господин Клемънс? — попита Холмс.

Джеймс веднага се сети за спринцовката на Холмс и пристрастеността му към онова, което ежедневно си инжектираше. Холмс също пушеше непрестанно, сменяйки лулата с цигари. Наистина ли се интересуваше дали Твен е намерил начин да се откаже от пристрастеността си към тютюна?

— О, разбира се — засмя се Клемънс. — Човек може лесно да се откаже от пушенето. Правил съм го стотици пъти.

Джеймс видя, че Хауълс се усмихва, а Холмс кимва на думите му. Писателят знаеше, че те са част от предварително подготвена и отрепетирана реч, произнасяна от подиуми и сцени много пъти, но Джеймс не се обиди от това, че го бяха превърнали в поредната публика. Очевидно Клемънс непрекъснато се нуждаеше от публика.

Но той просто се умълча и известно време никой не заговори. Единствените звуци, които се чуваха, бяха несинхронизираното поскърцване на столовете им, обкръжаващите ги птичи чуруликания и шумоленето на листата. Джеймс се зачуди дали големите брястове, кестени и кленове не са се разлистили повече от обичайното за края на март. По-малкият кучешки дрян беше във вихъра си. Хенри Джеймс си спомняше как зимата сковаваше в мраз и сняг имота им в Кеймбридж понякога дори до късно през април, както се случи в онази година, когато починаха родителите му и той остана, за да се оправи със застраховката, обещаните пари и дълговете. Спомни си как той и Алис Джеймс — другата Алис Джеймс, съпругата на Уилям — умоляваха в писмата си брат му да не се връща от творческия си отпуск в Англия. Присъствието му само щеше да обърка безнадеждно и без това съществуващата бъркотия — с парите, които отиваха за Уилки и останалите, с решението на Хенри да се откаже от своя дял от скромното състояние на баща им в полза на сестра им Алис, с участието на леля Кейт и сестра му Алис във всичко това. Уилям беше останал в Англия и Европа, но не и преди да ги заплаши стотина пъти, че се качва на следващия кораб, заминаващ за Щатите.

Онези няколко месеца бяха изпълнени с тъга, но и с дълбоко удовлетворение за Хенри Джеймс. Този път поне той бе несъмненият и неоспорим водач на семейството — на неговите финанси, на неговата сигурност, на бъдещето му — сега, когато и двамата им родители ги нямаше — и усещането му харесваше. Харесваше му да е свободен и далеч от сянката на могъщия му по-възрастен брат Уилям.

Вятърът отново разклати листата и Джеймс се наслади на гледката от големия балкон. Оттук се виждаше бялата беседка, нуждаеща се вече от боядисване, където Клемънс бе прекарвал звездните нощи в разговори с Хариет Бичър Стоу. Или поне той така твърдеше. Джеймс беше чел, че възрастната дама, вече на повече от осемдесет години, бе почти инвалид. А откакто бе починал съпругът ѝ, тя вече нямаше вдъхновение нито за живот, нито за идеи.

Джеймс си спомняше, че бе прочел романа „Чичо Томовата колиба“ година или две след публикуването му през 1852 година. Тогава Хенри Джеймс младши беше само на десет години, но веднага бе прозрял в недодяланата мелодрама на романа силната пропаганда, която бе заложена в основата му, изпълнена със стереотипи и нехудожествени преувеличения, почерпени не от реалния живот. Но освен това бе усетил и пламъка на яростта и негодуванието, които движеха авторката, и — макар и едва десетгодишен — Хенри Джеймс вече беше изпълнен с увереността, че той никога не би могъл да напише или да нарисува, или да създаде каквото и да било със същата безгранична страст. Неговите творби, знаеше той още преди да стане ясно в каква посока ще поеме творческият му път, щяха да бъдат здравомислещи — внимателно обмислени и планирани.

Самюъл Клемънс завъртя стола си така, че да може да гледа право в Джеймс, и каза:

— Преди няколко месеца вечерях с брат ви във Флоренция.

— Нима? — отвърна учтиво Джеймс и сърцето му се сви. Уилям му беше писал за тази среща. Той, разбира се, я смяташе за нещо значимо, най-вече заради възможността да сподели мъдростта си с този селяк, който толкова самонадеяно бе отхвърлил книгата на по-малкия му брат Хари „Бостънци“. Но накрая, спомняше си Джеймс, след множество италиански ястия и няколко бутилки вино, Уилям се бе оказал дълбоко впечатлен от двойствената личност на Марк Твен/Самюъл Клемънс.

— Разговаряхме до късно — докато келнерите не започнаха да вдигат шум с метлите си и да се покашлят дискретно, за да ни подскажат, че времето за затваряне на флорентинския ресторант отдавна е минало — каза Клемънс. — И последните два часа прекарах предимно в слушане на брат ви.