Дан Симънс - Петата купа

— Абсолютно не — отвърна Холмс. — Ако съм пионка на някой бездарен писач, нито неуспехите ми, нито победите могат да се нарекат мои.

Клемънс въздъхна.

— Всичко е ясно обяснено за това теоретично „аз“, така да се каже, сборът от поведението, решенията и собствеността във всеки един определен момент — каза Хауълс. — Но какво става с „личното аз“? Къде е то през цялото това време?

След като никой не отговори на въпроса, Джеймс се прокашля и каза:

— „Личното аз“ познава всички минали мисли и ги обсебва — но извън времето, така да се каже — тъй като самото „лично аз“ е мисъл, която прескача от миг в миг, всеки път различна от тази в предишния момент, но същевременно я е погълнала заедно с всичко, което последната е смятала за свое.

Останалите трима го гледаха така, сякаш беше изпуснал газове. Хауълс пусна угарката си на пода и я стъпка с крак. Холмс бе отпуснал лулата в скута си.

— Разбирате ли — продължи Джеймс, макар да знаеше, че би трябвало да замълчи, — логиката на Уилям е, че понеже потокът на мисълта у всеки от нас се променя непрекъснато, няма причина да допускаме, че извън самия поток съществува нещо постоянно. Никаква душа. Никакъв главен дух. Никакво его. По-скоро има импулси на съзнание — мисли, които се обединяват в себе си и заради себе си — които, измежду всичко останало, са свързани и с непосредствените усещания на тялото. И Уилям смята, че всички тези мисли… като върховни „лични аз-ове“… могат да си спомнят и присвоят потока предишни мисли. Но „личното аз“ е винаги в движение, винаги се променя — като част от много по-голям поток на съзнанието, би казал някой.

Сам Клемънс хвърли угарката от пурата си през парапета на балкона.

— Да. Горе-долу това обсъждахме с господин Уилям Джеймс във Флоренция — поне докато не дойде време за еспресото.

— Обсъдили сте всичко това със словоохотливия ми брат само докато е траяла вечерята? — попита Джеймс.

— В никакъв случай! — извика Клемънс. — Това беше дълга италианска вечеря, последвана от бренди и кафе, и десерт и сирена, а после още бренди и накрая еспресото. Светът е бил създаден за по-кратко време. Или поне полуостровите и фиордите.

— Но ти говориш за идентичност, Сам, а не за реално съществуване — каза Хауълс.

— А не са ли те едно и също? — попита Клемънс. — Малкото ми куче ме познава, следователно аз съм си аз. Идентичност, добри ми господа!

— Малкото ми куче ме познава, следователно съм аз? — попита хладно Джеймс. — Това ли е дълбочината и широтата на братовата ми философия?

— Не съвсем — отвърна Клемънс. — Вашият брат Уилям ми обясни, че в най-широк смисъл аз-ът на един мъж е сбор от всичко, което той може да нарече свое: не само тялото, неговите болежки и психическите му сили, но също така и дрехите, съпругата му и децата, предците и приятелите му, конкурентите и върлите му врагове, репутацията и работата му, земите, конете, яхтите и банковите му сметки.

— Аз нямам яхта — рече тихо Хауълс. — Non navigare, ideo non esse.

Джеймс и Холмс изненадаха сами себе си, като се разсмяха на глас. Хауълс не плаваше с яхта, следователно не съществуваше.

— Ego navigare, ergo sum — каза Холмс. — Само че не съм. Не плавам, имам предвид.

Сега вече и Сам Клемънс се присъедини към смеха.

Внезапно Хауълс извика: „Вижте!“ и посочи с пръст.

Един елен се стрелна през сенчестата ливада зад дома на Хариет Бичър Стоу и се скри в храсталаците в северния ѝ край, а мъжете на балкона се умълчаха. Джеймс се чудеше дали да не предложи да си тръгват; двамата с Холмс ги чакаше продължително пътуване с влак.

Клемънс заговори, но гласът му прозвуча странно, напрегнато, резервирано.

— Точно преди миналата седмица да отплавам от Генуа — каза тихо той, като вече не се люлееше в стола, — дъщеря ми Сузи отпразнува двайсет и първия си рожден ден. Това ме обезпокои по някаква причина — не само защото дъщеря ми пораства и никога повече няма да е моето малко момиче, което, бог знае, си е достатъчно обезпокоително. Собственият ми рожден ден беше миналия ноември — навърших петдесет и седем години — и си спомням как си мислех, всъщност си мисля и до днес, че ми се иска да беше седемнайсетият или деветдесет и седмият, която и да е възраст, само не и петдесет и седем.

След като никой не каза нищо, Джеймс се улови да мисли за собствения си петдесети рожден ден — до който оставаха по-малко от две седмици — и как се беше кълнял, че докато навърши петдесет, ще бъде признат за майстор в своята сфера на работа. Вместо това едва успяваше да издаде някой нов разказ. Опитваше се да започне отначало като писател — на петдесет години! — да спечели състояние, като пише за сцената. Ентусиазмът му от тази трансформация затихваше с всеки изминал ден, откакто бе напуснал Париж и бе отплавал за Америка.