Дан Симънс - Петата купа

— Затворник? — ахна Джеймс. Той знаеше, че изумлението му се е изписало на лицето.

— Прекарах там дегизиран почти два месеца — ако затворническото облекло, следите от побой и острото недохранване заради помията, която предлагат в „Милбанк“, могат да се нарекат дегизировка — и планът ми беше да се сближа с друг затворник, за когото бях сигурен, че е убиец на млади жени, но признавам, господин Джеймс, че неведнъж през ума ми минаваше мисълта, че ако нещо се случеше с инспектор Лестрейд и директора на затвора, и до ден-днешен щях да си лежа в „Милбанк“.

— Кой беше убиецът? — попита тихо Джеймс.

— Един завършил в Оксфорд адвокат на име Монтагю Друит 29 29 Един от заподозрените, че е Джак Изкормвача. — Б.пр. — каза Холмс със замъглен поглед, сякаш гледаше назад във времето. — Освен това Друит беше учител с отбелязани в характеристиката периодични умопомрачения и една неделя е бил открит край училището, в което преподавал, омазан с кръв. Вътре в училището се намирало мъртвото и подложено на вивисекция тяло на някоя си Мери О’Брайън, една от ученичките му. Друит е намерен за виновен от съдилището от по-нисша инстанция, но остана в затвора „Милбанк“ само няколко дни повече от мен. Имаше приятели по върховете, особено в Инс ъф Корт 30 30 Традиционни професионални асоциации на адвокатите в Англия и Уелс. — Б.пр. , и на втория процес го обявиха за невинен — приеха обяснението му, че наминал през училището в неделя, за да си вземе учебниците, за да се подготви за уроците в понеделник, намерил госпожица О’Брайън там мъртва и в скръбта си я прегърнал — което обяснява голямото количество кръв по дрехите му.

Нито у господин Друит, нито в близост до мястото, където бе извършено престъплението, не бе открит нож, затова съдът го освободи. Той беше джентълмен, разбирате ли — каза Холмс. — Но аз видях тялото на госпожица О’Брайън, преди да го отнесат. То беше разчленено, сър. Тялото ѝ бе изкормено и нарязано на парчета — и всяко парче беше мушкано и кълцано, докато бе станало почти на кайма. Дори най-състрадателният джентълмен не би прегърнал творението на този касапин.

— Значи според вас той е виновен? — попита Джеймс.

— След като го освободиха, аз намерих ножа в близкия канал, където го беше изхвърлил — каза Холмс. — На него дори бяха издялани инициалите му. И стоях в една и съща килия с него цели седем седмици. Той никога не призна престъплението си, Уотсън… Ужасно съжалявам, господин Джеймс … но в усамотението на онази тъмна, влажна килия край Темза, Друит ми говори достатъчно със самодоволна усмивка за това, че никой не е разкрил престъплението, което, според моето професионално мнение, той почти се похвали, че е извършил.

— И Скотланд Ярд сигурно са го арестували, след като сте им показали ножа и сте им разказали за поведението му? — каза Джеймс.

— Скотланд Ярд пропуска много неща, господин Джеймс — включително този нож при претърсването на терена веднага след извършването на престъплението. Включително фамилната история на пристъпите на лудост у Друит. Но Скотланд Ярд не иска да афишира нещата и престъпниците, които изпуска.

— Какъв ужас — каза Джеймс, виждайки Холмс в нова и странна светлина. — Какво се случи с господин Монтагю Друит?

— След като го освободиха от „Милбанк“, той направи още по-успешна кариера като адвокат — отвърна Холмс. — Когато през осемдесет и осма убийствата в Ийст Енд, извършени от тъй наречения Джак Изкормвача, привлякоха вниманието на пресата, аз отидох заедно с господин Андерсън от Криминалния отдел, за да разгледам заподозрените. През този период имаше още няколко убийства на жени, но аз бях сигурен, че убийствата на Изкормвача са само пет — горките дами Чапман, Страйд, Никълс, Едоус и някоя си Мери Кели, която бе познавала убитата през осемдесет и трета госпожица О’Брайън. Бях убеден, че мъжът, който се крие зад самоличността на Джак Изкормвача, е господин Монтагю Друит.

— Но Джак Изкормвача така и не беше заловен! — настоя Джеймс.

— Не, но трупът на Монтагю Друит беше изхвърлен от Темза на трийсет и първи декември хиляда осемстотин осемдесет и осма — рече Холмс. — Полицията го определи като самоубийство.

— А беше ли… самоубийство? — попита Хенри Джеймс.

— Не — отвърна Холмс. Сивите му очи излъчваха такава студенина, че Джеймс би ги описал като нечовешки, змийски. Но змия, която беше едновременно доволна и дълбоко натъжена.

Внезапно Хенри Джеймс почувства как го залива хлад и настръхва.