Дан Симънс - Петата купа

— Добра практика за един писател — подсмихна се Хауълс.

— Историите ми често включваха цирк — каза Клемънс. Той като че ли не беше чул думите на Хауълс. Като че ли дори не си спомняше, че заедно с него в стаята има и други хора.

— Момичетата наистина обичаха историите за цирка, затова аз обикновено го вплитах…

Клемънс изглеждаше замаян. Той направи няколко крачки, олюлявайки се, и по-скоро се свлече, отколкото седна в едно от креслата.

— Сам? — възкликна Хауълс.

— Добре съм — отвърна Клемънс, поставяйки длан пред очите си, сякаш искаше да скрие сълзите си. — Просто… разбирате ли, просто всичко е на мястото си.

Останалите стояха мълчаливо, без да знаят какво да кажат.

— Обещах на Ливи, че дори да се срещна с някои от старите ни хартфордски приятели, за да ги убедя да инвестират в начинанията ми, никога няма да се доближа до къщата на Фармингтън Авеню. Но щом минах през прага, веднага ме обзе безумното желание отново да събера цялото си семейство тук… и то веднага… и никога повече да не напускаме тази земя. Със сигурност не и за да отидем в Европа.

Клемънс отпусна ръката си и се огледа замаяно.

— Всичко е на мястото си. Всичко, което двамата с Ливи толкова обичахме, което търсехме да закупим или обсъждахме да купим, докато бяхме млади. Когато момичетата бяха все още бебета или току-що бяха проходили.

Той се обърна и погледна в очите първо Хауълс, след това Джеймс и накрая Холмс.

— Колко грозно, безвкусно, отвратително бяха обзаведени къщите, които видях в Европа, господа. Сравнете ужасността на барока със съвършения вкус на този приземен етаж, с хармонията на великолепните му цветове и пропития навсякъде дух на мир, спокойствие и абсолютна удовлетвореност. Това просто е най-прелестният дом, съществувал някога.

— Наистина е красив, Сам — каза Хауълс.

Клемънс като че ли не го чу.

— Сякаш някаква мрачна, злобна магия ме беше накарала да забравя за вида на стария ни дом — рече тихо той, говорейки на себе си. — Това… това … — Той едновременно плесна с ръце по облегалките на креслото си, тропна с лачените си обувки по пода, сякаш искаше да обхване всичко в обяснението си. — За мен това място, господа, е омайващо ярко, великолепно, уютно и истинско, и в този момент се чувствам така, сякаш внезапно съм се събудил от някакъв продължителен кошмарен сън. В този момент се чувствам така, сякаш никога не съм го напускал, и ако просто извърна глава… — Той го направи и погледна към стълбището. — … и ще видя как скъпата ми Ливи се появява откъм изискания горен етаж, следвана от мъничките ни деца. — Клемънс отново се обърна и погледна към останалите. — Но със сърцето си чувствам, че не ми е писано. Това никога няма да се случи.

След тези думи никой не каза нищо.

Клемънс отново покри очите си с ръка и рязко се изправи.

— Стига с тези глупости — рече отсечено той. — Да се качим в билярдната зала на третия етаж, където държа пишещата си машина… онзи дяволски инструмент, около който изобретателно се завъртя разследването на господин Холмс.

Джеймс и Хауълс вървяха на известно разстояние след Клемънс и Холмс, и когато стигнаха на площадката между втория и третия етаж, Хауълс докосна Джеймс по ръкава, за да го накара да спре.

— Това беше спалнята на Сам и Ливи — прошепна той, сочейки към вратата в дъното на коридора, докато Клемънс и Холмс продължиха да се изкачват нагоре, изгубвайки се от погледите им. — В Италия си бяха купили едно изумително грамадно легло с толкова изкусно изваяна лицева дъска, че Сам и Ливи винаги спяха с глави към долното табло, за да може тя да е първото нещо, което видят на сутринта. Джон и Алис Дей донесоха собственото си легло, така че изваяното чудо на Сам и Ливи все още е на склад.

Джеймс кимна, но Хаулъс продължаваше да го придържа леко за лакътя.

Със свободната си ръка посочи към друга врата нататък по коридора и прошепна:

— Когато идвах на гости тук, винаги спях в онази стая. Много пъти съм се будил от някакви тихи звуци в един, два, дори в три сутринта; когато надниквах навън през вратата, виждах Сам, облечен в нощната си риза, стиснал в ръка щека за билярд… да обикаля коридорите в търсене на партньор за игра.

— Угаждахте ли му? — прошепна Джеймс.

— Почти винаги — отвърна Хауълс с тихо кискане. — Почти винаги.

Внезапно по стълбището прогърмя гласът на Клемънс:

— Вие двамата ще се качвате ли, или сте заети да ровите из чекмеджетата в търсене на съкровище? Искам да поиграя билярд с някого. Най-прочутият детектив-консултант в света не знае как да играе и отказва да се научи!