Дан Симънс - Петата купа

— Аз… той… аз… — заекна Клемънс и бузите му изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се пръснат от разширилите се капиляри. — Не беше… определено нямах предвид… подиуми… банкети ! — Последните две думи бяха произнесени с отвратен тон и подчертани от Клемънс с махване на ръката, сякаш се опитваше да разнесе някаква неприятна миризма. Той се приготви да си запали нова пура, съсредоточавайки върху действието цялата си енергия, макар че в пепелника димеше предишната, от която все още оставаха около две трети.

По бледото, застинало лице на Уилям Дийн Хауълс Холмс се досети, че точно той е предал обидните думи на Джеймс преди почти десет години.

Джеймс остави тежкото мълчание да продължи още няколко възхитителни секунди, след което каза:

— Но, сър, много читатели — а и след като мина доста време, включително и стоящият пред вас — напълно споделят мнението ви за недостатъците на „Бостънци“. Освен това напълно и чистосърдечно съм съгласен с вас, сър, че няма по-ужасен ад от това човек да попадне в рая на Джон Бъниан.

Известно време цареше мълчание. Клемънс дръпваше от пурата си, Джеймс и Хауълс пушеха цигарите си, а Холмс пуфтеше с лулата си. Четиримата мъже се спогледаха през изпълнената с напрежение, но колегиална синкава мъгла.

— Хенри — каза Хауълс, след като си прочисти гърлото, — ти разшири дейността си, както биха казали бизнесмените, към театъра, нали?

Джеймс кимна скромно.

— Преди три години, по молба на господин Едуард Комптън, адаптирах романа си „Американецът“ в пиеса. Той не беше съвсем подходящ за драматизиране, но пренаписването и редактирането на пиесата ми осигуриха тъй необходимия театрален опит.

— Беше ли поставена на сцена? — попита Клемънс.

— Да — отвърна Джеймс. — И дори имаше известен успех. Както в провинцията, така и в Лондон. Следващата драма, която ще напиша, ще бъде изцяло за театъра и няма да е адаптация. Ако трябва да бъда искрен, донякъде чувствам, че най-накрая съм открил истинското си призвание. Намирам драматическото писане, с наблягането му върху сценичността , за много по-интересно от романа или късата форма, не сте ли съгласни с мен?

Клемънс изсумтя.

— Аз адаптирах книгата си „Позлатеният век“ в пиеса, известна повече като „Полковник Селърс“ заради яркия главен герой, изигран от Джон Т. Реймънд. Познавате ли Реймънд, господин Джеймс?

— Не сме се запознавали, нито съм гледал някое от представленията му — отвърна Джеймс.

— Той е идеалният полковник Селърс — каза Клемънс. — Това се случи по време на президентството на Грант и той присъства на едно от представленията в Ню Йорк; едни мои приятели ми казаха, че през цялото време от балкона се чувал смехът на президента.

— Значи е било комедия? — попита Джеймс.

— Отчасти — отвърна Клемънс. — Поне Джон Т. Реймънд я направи да изглежда като такава. На мен би ми допаднало повече, ако беше изиграл прочутата си сцена с яденето на ряпа повече в духа на чистия патос на бедността, с каквито намерения я бях написал аз, отколкото като чисто комедиен елемент, в какъвто я превърна Реймънд. Но не мога да се оплача. „Полковник Селърс“ събра десет хиляди долара в първите си три месеца и смятам, че ще ми донесе още седемдесет и пет или сто хиляди долара, преди пиесата или аз, или и двамата, да умрем от старост.

Четиримата мъже отново потънаха в мълчание, докато вулгарността от обявяването на това колко пари е спечелил някой за работата си остана да се носи във въздуха заедно с дима от пури, цигари и лули. Холмс огледа изучаващо Самюъл Клемънс. В по-голямата си част работата му зависеше както от разчитането на улики, така и от разчитането на хора. Преценката на качествата на даден човек, на правдивостта на думите му или на убедителността на личността му водеше до повече разкрития в детективската работа, отколкото проверката на отпечатъците от стъпки или типа цигарена пепел, останала на местопрестъплението. Клемънс, забеляза Холмс, използваше вулгарността като инструмент — не само за да шокира публиката си (а публика бяха всички, които се намираха около него), но и с надеждата да стигне още по-далеч, до някакво по-висше ниво на хумор или фарс.

По-висше поне за Клемънс.

Сякаш прочел мислите на Холмс, Клемънс извади пурата от устата си и се наведе напред.

— Ами вие, господин Джеймс? Какво мислите за печеленето на пари от писането на пиеси за някакви си обикновени актьори?

Джеймс се усмихна.