Дан Симънс - Петата купа

Каретата спря на върха на хълма и пред очите им се появи някогашният дом на Самюъл Клемънс. Макар все още да беше негова собственост, обясни им той, през последните две години двамата с Ливи го бяха дали под наем на някой си Джон Дей и съпругата му Алис, дъщеря на Изабела Хукър, за двеста долара на месец. Клемънс каза, че им е телеграфирал предварително и този следобед Джон и Алис нямаше да са си у дома; къщата щеше да е изцяло на тяхно разположение.

Холмс слезе от каретата и погледна към къщата. Слънчевата светлина създаваше богата смесица от сенки и цветове по триетажната сграда, изградена от розово-оранжеви тухли. Косите фронтони и петте балкона придаваха на голямата къща вид на замък. Главният ѝ прозорец се намираше на двуетажна кула и гледаше към навеса над входната алея.

Клемънс забеляза какво гледа детективът.

— Някой беше написал или казал, че съм искал тази част да прилича на лоцманска кабина на речен кораб — рече той, угасяйки пурата си в бордюра. — Но това не е вярно. Изобщо не влизаше в плановете. Получи се, както казват, по щастлива случайност.

Клемънс извади един ключ от саксията на верандата, отключи вратата и я отвори, за да влязат останалите.

Малко по-нататък по коридора се намираха гостните стаи и Холмс веднага разбра, че това е дом, посветен на добрия вкус и качествените предмети. В ергенската стая на Шерлок Холмс и дневната на Бейкър Стрийт 221Б може и да царуваше пълен хаос — всъщност само докато не се намесеше госпожа Хъдсън — и всичко да беше разхвърляно където му падне, вместо да бъде сгънато и прибрано на мястото му, но Холмс усещаше кога един дом е добре подреден, веднага щом го видеше. В момента гледаше точно такъв.

— Деветнайсет стаи, седем бани — обясняваше Клемънс, сякаш бе агент за продажба на недвижима собственост, възнамеряващ да им продаде къщата. — Във всички бани има тоалетни с течаща вода, което си беше куриоз по времето, когато я построихме. Навсякъде има домофони, за да може всички да разговарят помежду си от всеки етаж. В тази приемна — влезте, господа — в онази малка ниша ей там виждате първия телефон в Хартфорд. Тъй като аз бях един от първите, които монтираха адското устройство, телефонните събеседници, с които можех да говоря, не бяха много.

Това е стаята за рисуване… Щампите от гравюри по стените са на Локууд де Форест.

— Партньор във фирмата, основана от господин Тифани — додаде Хауълс.

— Тази малка оранжерия беше мястото, където моите момичета разиграваха пиесите си — каза Клемънс, сочейки към парника, пълен с растения. — Нали виждате как пердетата могат да бъдат дръпнати напреки, като театрални завеси. — Клемънс замълча и се вгледа в стаята така, сякаш виждаше за пръв път както нея, така и съседните стаи.

— Това е… много странно — рече той със задавен глас. — През първата година, която прекарахме зад граница, двамата с Ливи оставихме на склад всички мебели, килими, вази, легла и други дреболии, но когато Джон и Алис наеха къщата, вместо да ги оставяме сами да я обзавеждат, ние им предложихме цялото обзавеждане… срещу малка допълнителна сума. Обаче…

Клемънс отиде до библиотеката и после отново се върна в стаята за рисуване. Над широката, извита полица над камината имаше голям прозорец, който гледаше към двора. Клемънс го потупа с ръка.

— Това беше моя идея. Малко неща са по-уютни от това да си седиш вкъщи в някой зимен ден и с цялото си семейство да гледате как пада снегът над пропукващия огън в камината. — Той погали с ръка малките дърворезби и вазички, наредени върху полицата и върху шкафовете за книги от двете ѝ страни. — Джон и Алис са подредили всичко точно така, както го бяхме направили ние — каза той със странен глас. — Всяка ваза и килим, които двамата с Ливи сме купили по време на първите ни пътешествия. Всяка една дърворезба и украшенийце, които децата ни толкова обичаха. — Той докосна една от дърворезбите върху полицата. — Знаете ли, всяка неделя Суси, Джийн и Клара искаха да им разказвам истории за различните украшения и картини, които бяха подредени върху горните рафтове и върху тази полица. В края на процесията висеше поставена в рамка картина с маслени бои на котешка глава; в другия край бе глава на красиво младо момиче в реални размери, наречена „Емелин“, акварел в импресионистичен стил. Между двете картини бяха подредени дванайсетина или петнайсет дребни антикварни предмети… о, да, имаше и картина с маслени бои от Илайхю Ведър, „Младата Медуза“. Така че моите момичета поискаха да измислям романс — винаги импровизиран, без предварителна подготовка — и в този романс трябваше да включа всички дреболии и трите картини. Винаги трябваше да започвам с котката и да завършвам с Емелин. Не ми бяха позволени никакви почивки. Всяка дреболия трябваше да бъде въведена в историята според мястото ѝ в процесията. За тези дреболийки нямаше почивен ден, нямаше спокоен ден, нямаше шабат. В техния живот нямаше мир. Те бяха предопределени за една безкрайна поредица от насилие и кръвопролития. С времето джунджурийките и картините започнаха да показват признаци на износване. Защото бяха преживели толкова много и толкова кръвопролитни приключения в романтичните си кариери.