Дан Симънс - Петата купа

— Имам приятели, които биха заклеймили тези пари като позорни.

— Бога ми, та те са позорни! — извика Клемънс, плескайки се по коленете. Момчешкото смущение и вината бяха изчезнали, заменени от момчешки ентусиазъм. — А богатството, натрупано напоследък от писането на пиеси за театъра от, да речем, онзи ирландец Оскар Уайлд, е два пъти по-позорно!

— Два пъти по-позорно? — повтори Хенри Джеймс.

— Два пъти по-позорно — потвърди Клемънс. — Защото не е ваше и определено не е мое.

Хартфорд беше скучно градче, в което се развиваше само един бизнес — на всеки скучен ъгъл се виждаха кантори на застрахователни компании и нямаше никакви значими административни сгради — но когато каретата, с която четиримата мъже пътуваха към Нук Фарм, зави по Фармингтън Авеню, Холмс и Джеймс осъзнаха красотата на стария квартал на Марк Твен.

Къщите бяха големи, но се различаваха една от друга — очевидно архитектите ги бяха проектирали според желанията на клиентите си. Всеки парцел покриваше по няколко акра и макар предните дворове на някои къщи да имаха железни огради, които ги отделяха от павираната улица, по-големите имоти като че ли се сливаха в горите и поляните, без да бъдат разделяни от огради.

— Виждате ли онази беседка? — каза Клемънс, сочейки към дърветата между две красиви къщи. — Двамата с Хариет Бичър Стоу си поделихме разходите по построяването ѝ, тъй като се намира точно върху невидимата линия, която разделя имотите ни. Срещахме се често там в топлите летни дни или свежите есенни утрини, за да си разказваме истории или да обсъждаме неизбежния залез на Западната цивилизация.

— Тя жива ли е още? — попита Холмс. Още от детството му „Чичо Томовата колиба“ се бе играла с успех по лондонските сцени.

— О, да — отвърна Клемънс. — Вече е почти на осемдесет и една, мисля, и продължава да е все така миловидна и проклета. Малката жена, както я нарече президентът Линкълн при първата си среща с нея, чиято книга запали голямата война.

Каретата им спря, за да пропусне две бавно движещи се товарни коли със строителни материали, и тъй като мъжете продължаваха да гледат към беседката сред дърветата, Клемънс продължи:

— Някои нощи, когато не можех да заспя, се измъквах навън, за да поседя на перилата на беседката, да попуша и да се повъзхищавам на звездите и лунната светлина. Често госпожа Стоу вече беше там. Разговаряхме почти до разсъмване — две щастливи души, гонени от безсъние.

— Човек би се запитал — рече Хенри Джеймс, — какво ли са обсъждали под звездната или лунната светлина два толкова изтъкнати и разностранни таланта. Природата на злото? Миналото и бъдещето на чернокожата раса в Америка? Мисли върху литературата и драматургията?

— Най-вече — каза Клемънс, изваждайки пурата от устата си, — обсъждахме болежките си. Особено преди господин Стоу да почине през осемдесет и шеста. Тя споделяше своите; аз ѝ се оплаквах от моите.

Холмс забеляза, че при тези думи Хауълс се усмихна. Очевидно докато чакаха товарните коли да се източат покрай тях, щяха да чуят поредната история на Сам Клемънс.

— Спомням си една нощ — започна Клемънс, изпускайки синкави струйки дим във въздуха, — след като тя изброи всичките си болежки, убедена, че те са признак на наближаващата ѝ смърт… милата дама беше почти същата хипохондричка като мен… аз с изумление установих, че изброените проблеми отговаряха точка по точка на моите… на поредицата от болежки и симптоми, от които се бях излекувал!

Холмс скръсти ръце. Товарните коли вече ги бяха подминали и каретата им зави по една калдъръмена улица, която криволичеше нагоре по нисък хълм.

— Казах ѝ… — продължи Клемънс. — Казах ѝ: „Хариет, наскоро моят доктор ме излекува точно от такива неразположения. Съвсем същите!“. „И какви лекарства ви предписа?“, попита ме малката госпожа Стоу. „Ами, никакви! — отвърнах аз. — Докторът ми каза да си взема двумесечна почивка от тежкото пиянство, непрекъснатото пушене и нередовните, но чести пристъпи на буйно богохулстване. Хариет — казах ѝ, — спрете ругаенето, пиенето и пушенето за няколко месеца и ще се оправите“.

Клемънс ги погледна през завесата от дим, за да се убеди, че са погълнати от разказа му.

— „Господин Клемънс! — извика тя. — Никога не съм си позволявала такива ужасни неща“. „Никога ли?“ — казах аз и, честно казано, господа, бях ужасѐн. „Никога“ — повтори Хариет Бичър Стоу и загърна раменете си с шала, защото нощта беше доста хладна. „Ами, тогава, скъпа моя — заявих аз с безкрайна тъга, — за вас няма никаква надежда. Вие сте като балон, който пада към земята, и нямате никакъв баласт, който да хвърлите през борда. Вие сте пренебрегнали пороците си “.