Дан Симънс - Петата купа

— Това е едно от нещата, които се опитвам да открия при разрешаването на случая на Клоувър Адамс и „Петте купи“ — рече Холмс.

Клемънс само го погледна и не каза нищо.

Хауълс даде знак, че иска сметката, платиха, и тъй като Джеймс и Холмс бяха отседнали в същия хотел, хотел „Гленъм“ на Бродуей, двамата мъже изпратиха Клемънс и Хауълс до файтоните, които чакаха край тротоара.

— Хайде, Хауълс — каза Клемънс, — ще вземем този и аз ще те оставя по пътя към двореца на доктор Райс.

— Но това съвсем не ти е по път… — възрази Хауълс.

— Качвайте се на файтона, сър — обяви Клемънс. — Няма да е прилично двама джентълмени на нашата възраст и с нашето положение да бъдат арестувани за сбиване на тротоара по това време на нощта. — Той извърна опасния си поглед към Джеймс и Холмс. — Захванали сте се с безплодна задача, господа, но този Голям глупак никога не отказва компанията на други глупаци. Ще се видим утре в Гранд Сентръл Стейшън в девет сутринта.

Уилям Дийн Хауълс ги придружи до Хартфорд онзи четвъртък — Холмс не беше сигурен защо, тъй като бе предположил, че Хауълс има работа в Ню Йорк — и по-ужасен от заобикалящия ги пейзаж беше единствено разговорът им. По време на това пътуване Шерлок Холмс научи повече за издателския и писателския бизнес, отколкото му беше необходимо.

Клемънс и обикновено сдържаният Джеймс се съгласяваха един с друг на висок глас, докато Хауълс предпочиташе да слуша, а Холмс се опитваше да подремне.

— Издателският бизнес се променя бързо, и то не към по-добро — казваше Клемънс.

— Съгласен съм — отвърна Джеймс.

— Списанията искат нов тип истории, ако изобщо искат някакви — каза Клемънс.

— Абсолютно съм съгласен — рече Джеймс. — Продажбите на разказите ми са намалели главоломно. Писателите, които предпочитат късата форма, повече не могат да се издържат с писане.

— А романите на абонаментен принцип — които някога изкарваха прехраната на собственото ми издателство — постепенно изчезват.

— Съвсем вярно, господин Клемънс.

— Тогава как, бога ми, се очаква да си изкарваме надниците? — попита настоятелно Клемънс между дръпванията от хаванската си пура.

— Дори серийните романи изчезват от списанията.

— Много трудно се уговарят издатели, много трудно — промърмори Джеймс.

— Хенри — каза Хауълс и уморените му очи живнаха. — Помниш ли преди девет години — мисля, че беше в началото на осемдесет и четвърта — когато книгата ми „Възходът на Сейлъс Лапъм“ излизаше на серии в „Сенчъри“ едновременно с твоята „Бостънци“?

— Бях силно поласкан, че скромният ми ранен опит в писането дели печатарска площ с твоя шедьовър — каза Джеймс. Уилям Дийн Хауълс прие с кимане комплимента.

Холмс забеляза почти неуловимата, прикрита, но въпреки това — поне за него — забележима промяна в лицето на Хенри Джеймс. Изражението, което изчезна преди някой да осъзнае, че го е видял наистина, напомни на Холмс за благоприлично малко момиче, което се кани да каже или да направи нещо пакостливо.

— Господин Клемънс — рече Джеймс, — някога случвало ли ви се е да прочетете „Бостънци“?

През лицето на самоуверения Клемънс премина странно смутено изражение.

— Ами… не, сър… господин Джеймс, все още не съм имал това удоволствие.

— Питам — рече съвсем тихо Джеймс с едва доловима усмивка, — защото един мой английски приятел спомена, че е присъствал на банкет в Бостън горе-долу по същото време — хиляда осемстотин осемдесет и четвърта, мисля — когато вие сте заявили от подиума, и мисля, че ще ви цитирам точно: „Бих предпочел да ме запратят в рая на Джон Бъниан 27 27 Джон Бъниан (1628-1688) — английски християнски писател и проповедник, автор на творбата „Напредъкът на поклонника или Пътешественикът от този свят до онзи“ (1678-1684) — една от най-известните алегории, изключително популярна за времето си. — Б.пр. , отколкото да седна да прочета «Бостънци».“

Холмс беше смаян от смелата фронтална атака на Джеймс срещу Клемънс. Детективът го познаваше съвсем отскоро, но всичко, което бе забелязал досега у поведението на писателя — всичко — предполагаше, че Джеймс е готов почти на всяка цена да избягва споровете, а ако бъде принуден да се намеси, предпочиташе да го направи с изтънчени намеци и завоалирани иронични нюанси. А сега се изправи пред Клемънс като адмирал Нелсън срещу френската или испанската флотилия — право срещу тях.

Очевидно смаян беше и Самюъл Клемънс/Марк Твен. Лицето на писателя, което обикновено бе оживено от толкова много драматични смръщвания или контролирани изражения на преувеличена изненада или веселие, сега изглеждаше също толкова озадачено, открито и прочувствено смутено, колкото и лицето на единайсетгодишно момче, хванато, докато бърка в буркана със сладки.