Чарлс Къминг - По-студената война

- Нещо друго имало ли е на масата?

Адам беше впечатлен от вниманието на Кел към детайлите.

- Да. Добре че го споменахте. За малко да забравя.

Покрай тях с басово ръмжене мина порше с дипломатически номера. Зад волана се виждаше прероден Мастрояни в костюм по поръчка, на седалката до него се беше изтегнала невъзможно красива жена. Италианско посолство , каза си Кел, докато Рейчъл проследяваше с поглед колата.

- Какво да забравиш?

- На масата пред сакото се вижда цифров фотоапарат. Между вилицата и ножа. Джобен модел, сребрист. Може да е на собственика на сакото.

- Но нямаш представа кой е третият? Няма кадри от други камери? От охранителните камери на дока? На някой друг бар или магазин по протежение на крайбрежната улица?

- Все още търся.

Шандор. Нима Цецилия е била е тях, нима розовото сако е било нейно? Но за какво му е било на Уолинджър да води любовницата си на среща с Чейтър? Кел вече знаеше, че се налага да отиде до Хърватия. Да се срещне с нея. Да открие кой още е бил на масата с Уолинджър. Да остави на първо време Амилия да се оправя сама с къртицата; тя единствена имаше властта да контролира какво се подава на Братовчедите и какво се държи в тайна от тях.

- Е, на добър час - каза той на Адам, после пресече улицата, за да говори с Рейчъл.

- Съжалявам - каза й той. - Работа.

- Няма проблем. Чудех се къде изчезна. Излязох да изпуша една цигара и те видях да говориш по телефона.

- А щях да те черпя питие...

Рейчъл набърчи нос и поклати енергично глава.

- Вече достатъчно съм пила.

Кел извади цигари и й предложи. Този път тя запали от своите. Нямаше нужда да докосва ръцете му.

- Какво ще кажеш за Райън? - попита го тя.

- Изглежда симпатичен. Готин сваляч.

Отговорът му я накара да се усмихне дяволито.

- А, нали? Мисля, че е и доста интелигентен. На погребението поговорихме малко.

Кел се улови да казва:

- Няма способ да разбереш човека по лицето.

Рейчъл се престори, че се дави с дима, и го изгледа шеговито-учудено.

- Това пък какво ще рече?

- Искам да кажа само, че може да е умен, може да е красив, но това не му пречи да се окаже чекиджия.

- Както и всеки друг.

- Да, разбира се. - Двамата закрачиха обратно към бара. - Не е мой тип това заведение - каза той, опитвайки се да смени темата.

- И мой не е. - Рейчъл дръпна от цигарата, докато е другата ръка се попипваше по тила. - Първото, което ще взривят, ако стане революция.

Беше права. Бар „Бльо“ беше свърталище на новата космополитна класа - млади хора, свръхобразовани и свръхзадоволени, посветили живота си на трупане на богатство и статус, на задоволяване на огромните си, ненаситни апетити. Това беше едно от нещата около Клекнър, които се набиваха в очи. Хората на партито -интелектуално нелюбознателни, напълно лишени от самосъмнение, издигнали в добродетел неподправената си алчност и амбиции за социално израстване -щастливо се въргаляха в нирвана от показна, снобска мърлящина. Момичета, кокаин, шампанско, маркови дрехи... всичко на показ, всичко достъпно за всеки, който го пожелае.

И все пак Кел бе доловил у Клекнър известно нежелание да се отдаде изцяло на този стил на живот. Дали човекът се бе озовал по случайност в тази хедонистична среда на млади дипломати и бизнесмени, които обикаляха бар след бар, клуб след клуб, и просто се бе отдал на забавления? Или пък с присъствието си преследваше някаква скрита цел, изпълняваше някаква оперативна задача?

- Трябва да се сбогувам с Райън.

Рейчъл бе решила от името на двама им, че няма да се връщат на партито. Пет минути по-късно тя излезе от бара широко усмихната; погледът й говореше, че за тях нощта сега започва.

- И така - каза тя, като го хвана под ръка и го подкара по улицата, притискайки се в него, - къде ще ме водиш сега?

Кел я обгърна с ръка през кръста, усети парфюма й, допира на гъвкавото й младо тяло.

- Къде ти се ходи? - попита той.

- Ами... например в хотела ти?

Бяха в таксито, коленете им ту се допираха, ту се разделяха. Сърцето на Кел биеше забързано като на картоиграч, очакващ желаната карта.

- С кого говореше по телефона? - попита Рейчъл.

Това не беше обичайното за такива случаи бърборене за стопяване на дистанцията. Кел си даде сметка, че тя бе изчакала подходящия момент, за да зададе въпроса си.

- С един колега от Атина.

- Нещо за баща ми ли?

- Може би.

- Какво ще рече пък това ?

Същият пристъп на гняв, обагрил в алено бузите й, същият пронизващ поглед, както когато бе прочела картичката от букета на погребението; в един миг сякаш цялото й същество се промени. Стана далечна, уязвима и студена.