Чарлс Къминг - По-студената война

- Том! Уау, здравей, благодаря ти, че дойде! - Клекнър кимаше енергично, радушно усмихнат, и обливаше Кел с добронамереност. - За мен е чест. Толкова съм слушал за теб.

Това прозвуча като таен поздрав между мъже от братството, между колеги шпиони, напълно изключващ Рейчъл от разговора. Междувременно тя ровеше съсредоточено в чантата си.

- Нося ти подарък...

Покрай тях мина още един сервитьор, вдигнал табла с напитки над главата си.

- Какво е? - попита Клекнър и пое от ръката й нещо, което приличаше на книга с меки корици, загъната в червена хартия. Отгоре имаше залепена честитка.

- Отвори го - извика тя, надвиквайки се с музиката.

На Кел му беше горещо. Пиеше му се. Искаше да запали и цигара, но това означаваше да си пробива обратно път към изхода сред клокочещата маса от човешки тела.

Клекнър отвори първо картичката. От мястото, където се намираше, Кел успя да види карикатура на Гари Ларсън. Американецът се взира няколко мига в нея, после избухна в смях. Книгата беше „Хич 22“ -мемоарите на покойния британски журналист Кристофър Хичънс. Клекнър изглеждаше разочарован, колкото и да се насилваше да не го показва. По лицето му, като лек токов удар по телевизионен екран, премина гримаса на раздразнение, преди все пак да благодари на Рейчъл.

- Това е онзи, авторът на „Измамата Бог“, нали? -Клекнър се загледа в корицата. Кел бе готов да се обзаложи десет към едно, че американецът е набожен християнин. - Журналист, който подкрепи Америка срещу Саддам?

- Същият- извика Рейчъл. - Но не се казва „Измамата Бог“, а „Бог не е велик“. Което е горе-долу същото.

Клекнър не отговори. Сякаш искаше да захвърли подаръка й настрани, да забрави за тази дребна нетактичност на англичанката, да не си разваля хубавата вечер. Рейчъл усети това и когато една висока червенокоса жена се приближи до Клекнър и го докосна по рамото, тя улови погледа на Кел и изкриви устни в престорена гримаса на разочарование.

- Явно не е фен на Хич - каза тя.

- Явно - отвърна Кел. - Ще взема и за двама ни нещо за пиене.

Оказа се не толкова лесно да изпълни обещанието си. В течение на двайсет минути Кел вися пред бара сред блъсканицата от мъжки тела, всичките облени в пот и афтършейв, които се опитваха да привлекат вниманието на бармана. Когато най-после плати за двете кайпирини и ги понесе обратно към Рейчъл, той я завари на едно ъглово канапе, притисната между Клекнър и непознат мъж с хавайска риза и сребърен ланец на шията. На масата пред тях имаше огромна шампаниера; две бутилки „Лоран Перие“ и дизайнерско шише с някаква снобска водка киснеха сред лъскавите кубчета.

- Пийни чаша шампанско - извика Клекнър, като гостоприемно сложи лапа на рамото му, докато Кел се готвеше да седне при тях.

Другият мъж - нисък, тантурест и плешив като Боб Хоскинс - се представи като „Тейлър, колега на Райън“. Кел архивира името му за справка по-късно.

- Тъкмо си говорехме за Ердоган - каза Райън.

Кел използва случая да преслуша Клекнър на политически теми. Американецът и за момент не се отклони от линията на Държавния департамент. Според Клекнър Ердоган искал „профила си върху монети, лицето си върху банкноти, улици да носят неговото име, да измести Ататюрк като национален герой“. Не че това беше точно новина; Кел и повечето му бивши колеги от МИ6 мислеха същото. Той си отбеляза наум, че най-интересните изказвания в хода на разговора бяха тези на Рейчъл.

- Не смятате ли, че култът към Ататюрк е фатален за Турция? - попита тя и погледна първо към Тейлър, чиято риза беше просмукана с пот. - Мисля, че това им пречи да вървят напред, да мислят по нов начин. Почитта към него е едва ли не религиозна. От една страна, няма нищо лошо, за турците той е нещо като Нелсън Мандела, духовен баща на нацията. Но не е ли време да се хванат за нещо ново? Те сякаш не могат да излязат изпод огромната му сянка. В това отношение са като деца.

Тейлър беше приблизително на възрастта на Кел и видимо насмукан с шампанско и водка. Воднистите му очи фиксираха Рейчъл, докато мозъкът му се опитваше без особен успех да смели казаното от нея. Клекнър, който пиеше два пъти по-бързо от него, нямаше подобен проблем.

- Разбирам какво искаш да кажеш - отвърна той със самонадеян, едва ли не менторски тон. - Мозъците им са промити като на севернокорейците. Те го боготворят, самата мисъл за него им носи спокойствие, душевен комфорт. Влизат в пощата и портретът му е на стената. Никой не би желал да измени на това наследство. Никой не смее да оспори казаното от него, какво остава да го разкритикува, и тогава да превключи на по-горна скорост