Чарлс Къминг - По-студената война

Рейчъл запрати фаса си в морето.

- Окей - прекъсна го тя, сякаш Кел беше студент първокурсник, който се опитваше да я впечатли с философските си брътвежи.

Засрамен, той се опита да го формулира по-простичко:

- Искам само да ти кажа, че всеки един от нас е сбор от противоречия. Всички правим грешки. Ти може да се чувстваш прецакана от родителите си, но имай предвид, че родителите ти са прецакали най-напред себе си, и то здравата.

Тя се засмя. Най-после! Прекрасно бе да види отново сияйната, подкупваща усмивка на Рейчъл Уолинджър. Той хвърли цигарата си във водата, но и двамата останаха на верандата.

- И така, какви грешки си направил ти, Том? - попита младата жена и го докосна по ръката, сякаш си мислеше, че не я слуша с цялото си внимание.

Ако в този момент Кел притежаваше грам повече самоувереност, ако беше стопроцентово сигурен, че с това няма да я обиди, щеше да я прегърне, да я притисне до себе си, да я целуне. Но му се струваше толкова абсурдно да сваля дъщерята на Пол Уолинджър, колкото и да сваля Амилия Левин.

- Много са - отвърна той. - Като всичките попадат под Закона за държавната тайна. Ще се наложи да изчакаш мемоарите ми.

Тя отново се усмихна, загледана този път на юг, към огромния висящ мост, свързващ европейската и азиатската част на Истанбул. Нощем мостът грееше с хиляди сини светлини - гледка, която неизменно радваше очите на Кел. Как би му се искало да покани Рейчъл на ресторант в „Мода“ или „Ортакьой“, да поръча миди с бутилка шабли, да разговарят с часове. От години не се бе чувствал така в присъствието на жена.

- Колко добре познаваш Амилия? - попита го тя.

Във въпроса й Кел долови предупреждение, може би някакъв смътен намек, че Рейчъл знае за любовната им афера. Той прикри тревогата си с шега.

- Достатъчно добре, че да й кажа, ако има бримка на чорапа.

Рейчъл не се засмя. Погледът й се рееше все така на юг, към моста.

- Майка ми й няма доверие.

- Така ли?

- Смята, че знае повече за катастрофата на баща ми, отколкото показва.

Това му дойде изневиделица. Нямаше нищо общо с любовната им връзка. Единствено с катастрофата. Кел се залови да я успокоява.

- Моля те, не се тревожи за това - каза й той. - Всички ние се опитваме да разберем какво се е случило. Затова съм тук. Затова те двете излязоха на разходка.

- Разговаряш с мен, сякаш съм твърде малка, за да чуя тайните на възрастните.

- Знаеш, че това не е истина. Никой не смята така за теб, Рейчъл. А най-малко от всички аз.

- Та ние току-що се запознахме! Ти дори не ме познаваш!

Той искаше да й каже, че я бе срещал и преди или поне че я бе наблюдавал отдалече и бе видял какво направи с цветята на погребението на баща си; гнева, проблеснал в очите й, когато запрати към стената онзи букет - един жест, с който едновременно показа презрението си към Цецилия Шандор и се опита инстинктивно да защити майка си. Спомняше си и как после бе отишла при Андрю, сякаш за да го предпази от последиците на бащината им измяна. Като преди това бе махнала картичката, преди Андрю да бе имал възможност да я види.

Кел все още не знаеше дали Рейчъл бе успяла да прочете текста на унгарски, или просто бе разпознала почерка.

От вътрешността на къщата се чу шум. Джоузефин и Амилия се връщаха от разходката си. На Кел му се искаше да бе чул какво си говорят, да бе видял как Амилия внимателно тушира презрението на жената, чийто съпруг едва не бе отнела. На свой ред Амилия му хвърли многозначителен поглед, когато го видя на верандата заедно с Рейчъл.

- Може ли да не пушиш, миличка? - попита Джоузефин и се усмихна на Кел, сякаш беше шофьор, убиващ времето в очакване на шефа си. - В колко часа беше онова нещо довечера?

- Какво нещо? - попита Амилия.

- Канена съм на парти - отвърна Рейчъл.

-Някакъв колега на Пол - добави равнодушно

Джоузефин, после погледна Кел. - Може би ти го познаваш. Американски дипломат. Райън Клекнър.

Кел реагира светкавично, импровизирайки.

- Странно. Имах среща с човек, канен на същото парти. Клекнър, значи. Работи тук в консулството, нали?

- Да - потвърди Рейчъл.

- Мисля, че някой някому е хвърлил око - обади се Джоузефин, като погледна лукаво Рейчъл.

В този момент Кел си даде сметка, че Клекнър е поканил изрично Рейчъл като своя дама за вечерта.

- Голямо ли е партито? Или само вечеря?

Колкото и да се надяваше гласът му да звучи равнодушно, Кел не можеше да се отърси от напрежението, обхванало цялото му тяло. Ако въпросното събиране беше вечеря в тесен кръг за десетина най-близки приятели на Клекнър, нямаше как да се самопокани, но ако щеше да присъства половината англо-американска общност в Истанбул, все щеше да намери начин да се промъкне и той.