Чарлс Къминг - По-студената война

- Освен онжи пе-де-раш Ердоган - изломоти Тейлър, като гаврътна още половин чаша „Лоран Перие“. После изви врат по посока към тоалетните, преценявайки наум логистичната подготовка спрямо тактическите преимущества на една такава експедиция. Пространството между канапето и вратата на мъжката тоалетна беше задръстено от хора. Тейлър явно се отказа и насочи воднистите си очи към Кел. - А ти как миш-лиш, Том?

- Всички ние се дефинираме от национални митове, които направляват поведението ни - каза Кел. При нормални обстоятелства той би избегнал въпроса или би отговорил уклончиво, но конкурентното начало в него го подканваше да засенчи Клекнър. - Руснаците имат тяхната Родина - поясни той, използвайки руската дума. - При тях всичко произтича от това понятие. В което се включва едва ли не мазохистична готовност да подчинят изцяло волята си на вожда, на всесилния лидер.

- Да бе, и как пошле да очакваш от таквиж да про-гре-шират - фъфлеше Тейлър. - Те ши пречакват бъ-деш-шето на дечата...

Рейчъл се усмихна, а Кел продължи, без да обръща внимание на прекъсването.

- И при американците го има. Земя на свободните. Дом на храбрите. Правото да носиш оръжие. Оспориш ли тия принципи, ще те обявят за социалист и ще те линчуват.

- Проблем ли имаш с тези принципи, Том? - попита Рейчъл.

Кел се забавляваше с лукавството й, но забеляза, че Клекнър ги наблюдава много внимателно.

- Ни най-малко. Какъв проблем мога да имам със свободата? Или с храбростта? - Кел сбърчи чело и поклати глава, после се утеши с нова глътка шампанско. -Просто се опитвам да кажа, че ако един политик, в американския контекст, се отклони твърде далече от правата на индивида, ако само създаде впечатление, че набляга повече на колективната, а не толкова на индивидуалната отговорност, първо медиите, а после и избирателите ще му видят сметката.

За момент Кел имаше чувството, че Клекнър се кани да каже нещо, но американецът се въздържа. Може би темата бе станала твърде сериозна за един двайсет и девет годишен рожденик. По уредбата се разнесе насеченият рап на Джей Зи и до Клекнър се появи бронзова блондинка с рокличка, едва покриваща дупето й. Тейлър най-после се реши да се отправи към тоалетната, с което даде възможност на новодошлата да заеме мястото му и да положи собственически ръка върху бедрото на Клекнър. Тя се наведе към него и прошепна нещо в ухото му, като същевременно погледна въпросително-заплашително към Рейчъл. Кел не можеше да каже със сигурност дали тя и Клекнър са нещо повече от приятели. Най-вероятно момичето беше поредната истанбулска купонджийка, свикнала да се увърта около красиви американски дипломати.

- Още по едно? - попита той Рейчъл, която сякаш вече съжаляваше, че е дошла на партито.

- Разбира се - отвърна тя.

Кел се изправи и тръгна през тълпите към бара. Какво впечатление му бе направил Клекнър? Припомни си репликата от „Макбет“: Няма способ да разбереш човека по лицето. Клекнър приличаше на вярващ. Може би не патриот в пълния смисъл на думата, но със сигурност млад човек, обхванат от идеалистичен плам. Всеки на тази възраст иска да остави следа в историята. Дали имаше особено значение за Райън Клекнър как ще остави своята следа, или за него всички средства бяха оправдани? Дали такъв като него бе способен да продава тайните на Запада на Москва, Пекин или Техеран? Естествено.

Кел хвърли поглед назад към канапето. Видя, че Клекнър е приковал поглед в Рейчъл. Гледаше я внимателно и преценяващо, докато блондинката с безумно късата рокличка седеше нацупено като пето колело на мястото на Тейлър. Кел съжали, че бе отишъл за нови питиета. Чувстваше се като някакъв старец натрапник сред всички тези непознати хора, на това шумно място, изпълнено с пулсираща музика и красиви млади тела. Беше твърде стар, за да ходи по барове, но твърде млад, за да си седи у дома.

На бара се беше освободило място. Кел постави лакът върху плота, готов да брани територията си, но в този момент усети как телефонът в джоба му започна да вибрира.

- Том? Адам Хейдък е.

Кел едва чуваше. Извика на Хейдък да изчака, напусна с неохота мястото си на бара и отново се запровира през тълпите, този път към изхода.

- Сега чуваш ли ме?

Кел се запита какво ли беше толкова важно, че да не може да почака до сутринта.

- Сега да - отвърна той.

- Реших, че е редно да ти кажа... - Гласът на Адам звучеше някак тайнствено, заговорнически.

- Какво да ми кажеш?