Чарлс Къминг - По-студената война

- Мариана, Крис Хардуик е на телефона.

- Крис!

Гласът й звучеше бодро и развълнувано. Кел предположи, че е сама в офиса; едва ли щеше да показва така радостта си, ако Делфас слухтеше наоколо. Няколко минути си разменяха любезности - Мариана го постави в течение на семейните новини, - докато най-после той успя да насочи разговора към вилата на Цецилия Шандор.

- Спомняш ли си, когато ми спомена, че си видяла Пол Уолинджър да разговаря с някого в един ресторант, недалече от офиса ви?

Ако Мариана бе изненадана от въпроса му, с нищо не се издаде.

- Да, разбира се - отвърна ентусиазирано тя. - Мъжът с брада.

- Точно така. В кой ресторант бяха? Този на първия етаж под вас ли?

Мариана вече му бе казала, че не са били там, но Кел трябваше да започне отнякъде, за да открие вярното място.

- Не, не! - отвърна бързо тя, точно както бе очаквал. - Мисля, че беше „Марикас“. Да, сигурна съм, че беше „Марикас“.

- Как се пише? - Кел си записа името в тясната и душна телефонна кабина. Оттук нататък беше лесно. - Имам чувството, че се отбих там за кафе една сутрин.

- Да - отвърна Мариана. - Много е възможно.

Кел прочисти гърлото си. Зададе още три въпроса за семейството на Мариана - беше си дал труда да запомни имената на майка й и баща й, - после намекна, че трябва да влиза на среща.

- Надявам се докладът ми да бъде готов до края на седмицата - каза той.

- Сигурно много работа си свършил, Крис! - Мариана звучеше покрусена, че разговорът, самото им познанство отива към своя неизбежен край. - Така ми се иска да се видим пак - каза тя.

Кел си даваше сметка за абсурдната жестокост на лъжите си. Навремето, като млад, бе изпитвал садистично задоволство от умението си да манипулира хората, но това бе отдавна минало. Един мъж на четирийсет и четири не бива да се гордее, че е накарал една самотна жена да се чувства харесвана.

- На мен също - каза той и се напсува мислено.

- Кога ще се върнеш да ме видиш? - попита тя.

Кел си я представи сама в офиса, леко зачервена, а отвън крещяха чайки. Вербовката на агент е акт на прелъстяване.

- Едва ли ще е толкова скоро - каза той, като се насилваше гласът му да не прозвучи студено или безразлично. - Освен ако не ми се отвори път към Гърция, може би на почивка.

- Би било прекрасно да се видим пак - каза тя. -Моля те, нека държим връзка.

- Да. Непременно.

Кел затвори телефона и запали заслужена цигара. Тръгна обратно към хотела. В края на добре поддържания градски парк забеляза друга телефонна кабина, изчака си реда зад някакъв сириец по анцуг и набра атинския номер.

Адам Хейдък си беше на бюрото.

- Имам задачи за теб.

- Казвайте, сър.

Отсреща през улицата двама полицаи с отегчен вид проверяваха наслуки номера на преминаващи коли и мотопеди. Турция си оставаше полицейска държава.

- Задачите включват отиване до Хиос с екип от „Технически операции“. Което на свой ред предполага одобрение от Лондон.

- От Амилия? - попита Адам.

- От Шефката - отвърна Кел.

Кел се събуди преди разсъмване в спалния вагон за Истанбул с цепещо главоболие и жаден като камила - последиците от цялата бутилка „Макалън“, която бе пресушил предишната вечер в компанията на двама млади турски бизнесмени, отиващи на тридневна конференция в България по въпросите на тъй наречената „бяла техника“. С два ибупрофена и половин литър вода в стомаха, той гледаше навън през издрасканото стъкло на спалното купе за четирима, отпивайки подсладено нескафе от пластмасова чаша, заслушан в хъркането на мустакатия вдовец на долното легло.

Малко след шест влакът премина през стрелките на гара „Хайдарпаша“. Кел закопча ципа на чантата си, сбогува се с будните си спътници и взе ферибота през Босфора за Каракьой. При нормални обстоятелства вероятно би изпитвал романтичния трепет на западен турист, пристигащ по море в един от великите градове на света, но беше уморен, раздразнителен и махмурлия. В това състояние възприемаше Истанбул просто като поредна стъпка в търсенето на причините за смъртта на Пол Уолинджър. Беше му все тая дали пристига тук, в Брюксел, Фрийтаун или Прага. Чакаха го безкрайни срещи в консулството, дълги телефонни разговори с Лондон; тегави часове в претърсване на вилата, ползвана от Уолинджър в „Еникьой“. Затворен в стая. И нито една свободна минута - ако можеше да съди по досегашния си опит, - в която да се отпусне, да се порадва на града, да разгледа „Топкапъ“ или да се разходи с корабче до Черно море. Спомняше си първото си идване в Истанбул като двайсетгодишен студент. Клеър беше с него, това бе първото им лято заедно като гаджета. Бяха отседнали за пет дни в евтин хостел в „Султанахмет“ заедно с други бедни западни туристи с по една раница на гърба, преживяващи на анасонлийка и яхния от нахут. Няколко месеца по-късно, в навечерието на двайсет и първия си рожден ден, Кел получи прословутото кимване от МИ6. Сега този период от неговия живот му се струваше като отдавна отминала епоха; двайсетгодишното му „аз“ беше непознат, с когото нямаха какво да си кажат, сякаш Клеър се бе разхождала из улиците на Истанбул със съвсем друг човек.