Чарлс Къминг - По-студената война

Кел крачеше сред тълпите към моста „Галата“. Денят се очертаваше горещ, слънцето вече прежуряше. Фериботите се полюляваха на котвите си и се блъскаха леко в кея, осем потока коли по Кенеди Авеню бяха застинали неподвижно в задръстването. От импровизирани скари до будките за вестници и билетните каси по протежение на крайбрежната алея мъже продаваха миди на пара и почернели мамули царевица, печени на дървени въглища. Кел си купи „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и тръгна по долното, пешеходно платно на моста; целта му беше един ресторант на петдесетина метра, който знаеше отпреди. Над него групи мъже ловяха риба от източната страна на моста; найлоновите им влакна се полюляваха покрай прозорците на ресторанта, почти невидими на фона на ярките облаци и сребристите води на Босфора. Млад небръснат сервитьор го заведе до една маса в съседство с шумна компания немски туристи, които пиеха чай в стъклени чаши, надвесени над разгъната карта на Истанбул. Още със сядането си Кел посочи снимката на порция пържени яйца върху ламинираното меню с надписи на пет езика. Сервитьорът се усмихна и попита:

- Чипс?

Кел кимна, имаше нужда от храна, за да победи махмурлука.

Една тогава, седнал удобно на стола с изглед към водата и полюшващите се лодки и към азиатския бряг в далечината, усети, че градът започва полека-лека да се отваря към него, да го обгръща с магията и романтиката на древния Константинопол. Той отново беше себе си. На югоизток ята птици кръжаха в топлите въздушни течения над минаретата на „Света София“; на север сгушените една в друга къщи на Галата се катереха нагоре по хълма, облени от слънце. Изпи едно двойно еспресо, изпуши една „Уинстън Лайт“ и се зачете в заглавията на „Трибюн“, когато внезапен порив на вятъра затвори страницата под носа му. На стената на ресторанта беше забоден с кабарчета туристически плакат с изглед от Кападокия. Кел изтопи жълтъците на яйцата си с големи залъци мек бял хляб, поръча си втора чаша кафе и поиска сметката. Половин час по-късно той влезе в затъмненото фоайе на „Гранд Отел дьо Лондр“ - местна забележителност на един хвърлей от британското консулство. Малкото, застлано с червени килими фоайе беше празно, ако не се броеше чистачката, която бършеше прахта от рамката на една маслена картина до стълбището. Старинният кристален полилей над главата й потракваше с висулките си от течението, докато вратата зад Кел се затвори.

Чукна звънеца на рецепцията и от задната стаичка се появи едър мъж. Записа се в книгата с истинското си име, подаде на мъжа британския си паспорт и се натъпка с багажа си в тесния асансьор до стаята с изглед към „Бейоглу“ и, по-нататък в далечината, тясната трептяща ивица на Златния рог.

Около единайсет часа, изкъпан, избръснат и с още два ибупрофена в стомаха, той слезе обратно долу. Срещата му в консулството беше чак следобед, но искаше да си почете „Името ми е Червен“ в бара на хотела. Докато минаваше по стълбите на втория етаж, видя същата онази чистачка, която в този момент благоговейно почистваше стъклото на един портрет на Ататюрк.

Чу как си говорят много преди да им бе видял лицата: напевния английски, примесен със смях, и изисканото аристократично произношение на своята стара приятелка и колежка, която изведнъж се оказа, че не била в Лондон, а била отседнала в същия този хотел.

Амилия Левин и Елза Касани седяха една срещу друга на пищното канапе в бара за гости на хотела; едва ли някой страничен наблюдател би могъл да си помисли, че са нещо друго освен майка и дъщеря, почиващи си от разглеждане на забележителностите из „Султанахмет“. Кел моментално усети близостта между двете; гласът на Амилия бе станал мек и топъл, както в компанията на най-верните й приятели и душеприказчици. Елза я гледаше с нескрито възхищение, но не уплашено или угоднически, а по-скоро спокойно и дяволито. Пред двете имаше сервиран чай в малки стъклени чашки върху порцеланови чинийки заедно с пакет турски шоколадови бисквити, несъмнено купени от някой магазин наблизо.

- Трябва да престанем да се виждаме така - каза той, пристъпвайки към тях.

Амилия вдигна поглед и се усмихна на шегата му. Елза се обърна да погледне кой е и с видимо усилие се спря да не извика отново „ Minchia! “ при вида му.

-Питах се кога най-после ще се появиш - каза Амилия, като погледна многозначително часовника си. - Елза ми каза, че си взел спалния влак.

- А пък аз си мислих, че си в Лондон - отвърна той, докато се чудеше дали му е приятно, че я вижда, или е раздразнен, че за пореден път го бе държала на тъмно.