Чарлс Къминг - По-студената война

Насред безкрайната равнина имаше горичка, през която застлан с чакъл път водеше до изоставеното летище. Беше късен следобед, но задухът не намаляваше.

На пистата нямаше жива душа, ако не се брояха двамата пилоти на гълфстрийма, които пушеха в сянката на рушащата се контролна кула. Единият се казваше Боб, другият - Фил. И двамата имаха достатъчно опит с подобни операции, за да не задават излишни въпроси. Полетният план беше подаден до съответните власти, сребърниците-платени на когото трябва. Абакус щеше да бъде изведен от украинското въздушно пространство, гълфстриймът щеше да закачи южния ъгъл на Молдова, да продължи на запад над Румъния и да кацне за презареждане в Унгария, преди да завие на север към Австрия и Германия. Боб очакваше да кацнат в базата „Нортхолт“ на Кралските военновъздушни сили някъде около девет вечерта по Гринуич. Кел щеше да отведе Клекнър в една тайна квартира в Райслип; там екип на МИ6 щеше да се опита да установи вредите, нанесени от Абакус на агенти и операции в региона, след което Клекнър щеше да бъде предаден на американците.

Дани и Харолд пристигнаха пет минути след Кел. Нямаше усмивки и тържествуващи ръкостискания, когато двамата се доближиха до аудито и видяха отпуснатото тяло на Клекнър на задната седалка. Всички знаеха, че ги чака още много работа. Дани потвърди, че останалата част от екипа вече напускаше Одеса -някои с кола, други с влак, трети със самолет през Киев, след което сграбчи Клекнър за краката и го измъкна от колата. Кел беше застанал до задната врата, за да поеме американеца за раменете. Усети напомпаните мускули на атлетичното му тяло. Същото, което Рейчъл бе целувала.

Той не изпитваше никаква радост, никаква еуфория от залавянето на Абакус. Напротив - докато Джез му помагаше да положат Клекнър на една двойна седалка в предната част на самолета, Кел си мислеше само за Истанбул и тихо се молеше на Бог, в когото все още понякога вярваше, всичко с Рейчъл да е наред и тя да е в безопасност.

Тя се бе вживяла напълно в легендата си. Изпрати няколко есемеса на Клекнър, звъня на мобилния му телефон, накрая му написа един гневен имейл. Дори след като Амилия успя да й изпрати шифровано съобщение, че Абакус е избягал от Истанбул, тя продължи да играе ролята - обади се на една приятелка в Лондон, за да й се оплаче, че Райън - „онзи американец, за когото ти бях разправяла“ - й вързал тенекия, не изпълнил обещанието си да я заведе на вечеря в Истанбул.

- Бедното ми момиче - отвърна приятелката, без да подозира, че всичко е маскарад и че СВР слухтят на линията. - Ти май наистина си хлътнала по него. Може пък да са го извикали някъде по работа? Или да си е загубил телефона?

- Абе майната му на тоя перко - каза Рейчъл. - Като постъпва така, само ми става мъчно за Том.

Тя знаеше, че е важно да се държи естествено, че хората на Минасян най-вероятно я наблюдават. И че може би имаше потенциална заплаха за нея от страна на СВР, но само ако успееха да докажат, че бе работила срещу Абакус по поръчка на МИб.

Затова тя се опитваше да извлече максимума от времето, прекарано в Истанбул. Или поне да живее така, както би живяла при нормални обстоятелства, ако съдбата й поднесеше няколко дни отпуск в този град. Отиде до „Топкапъ“, обиколи Синята джамия, разходи се с корабче по Босфора и през цялото време си мислеше за Томас Кел. Питаше се дали ще й прости, че е допуснала Абакус до себе си.

В събота вечер направи грешката да се напие сама в един ресторант в „Еникьой“, след което се прибра у дома по тъмно. Бе погълнала твърде много алкохол на гладен стомах; към самотата й се добавяха и тъга, и нерви, пък и Лора Марлинг, която слушаше от айфона си, не помагаше особено в такива ситуации. Рейчъл беше усилила музиката почти докрай, особено когато стигна до любимата си песен - протяжно меланхоличната „Сбогом, Англия“.

Рейчъл се изкачи по стъпалата към входната врата на вилата, като бъркаше в чантата за ключовете си. Музиката в слушалките й заглушаваше всички звуци на града. Тя завъртя ключа в бравата.

Не се обърна да погледне назад. Не чуваше нищо около себе си. Затвори вратата зад гърба си и пристъпи напред.

Гълфстриймът излетя срещу залязващото слънце. Джез и Харолд подкараха аудитата обратно към Одеса. Докато Кел поглеждаше през илюминатора надолу към бетонната писта и неясните очертания на контролната кула - далечна и самотна като изоставена църква, - той видя едно малко момченце, застанало на края на гората, да маха с ръка след издигащия се самолет, сякаш отнасяше труповете на негови близки.