Чарлс Къминг - По-студената война

Райън Клекнър започна да идва на себе си някъде над Румъния. Отначало с мътна глава и забавени движения, той се събуди окончателно, като видя белите пластмасови белезници на китките си и усети стегнатия колан около кръста. Тялото му се сгърчи за миг, сякаш имаше епилептичен припадък, но се отпусна на седалките, когато осъзна безнадеждността на положението си.

Първият, когото видя, беше Томас Кел.

- Мамка му.

- Ще бъдеш отведен в Лондон - каза му Кел, който беше седнал на сгъваемия стол зад пилотската кабина, за да го наблюдава. - Задържан си от МИ6.

- МИ какво?! Какви са тия дивотии? Я ме развържи, ако обичаш!

Чувайки гласа му, Кел се почувства някак странно. Толкова пъти бе слушал този глас на записи, в реално време по мониторите, на флашки и къде ли не, а само един-единствен път бе попадал в компанията на американеца - онази вечер в бар „Бльо“. Той зачака Клекнър да се усмири; беше въпрос на време професионализмът и силата на характера му да надделеят над обзелата го ирационална ярост. Човек, абсолютно имунизиран срещу морални задръжки като Райън Клекнър, вероятно си мислеше, че със сладки приказки може да се измъкне и от плен. Самонадеяността му не знаеше граници.

- Ще ми обясниш ли какво става? Има ли с вас хора от Управлението?

- За съжаление, не можаха да се присъединят - отвърна Кел.

- Значи така действат сега МИ6? Хващате един от своите, дрогирате го, връзвате го като прасе за пазара? И си го предавате едни на други? И ти нямаш никакви угризения по въпроса?

Кел знаеше, че Клекнър се прави на хитър, пробва го за слабо място в постановката. Готовността Джим Чейтър да предаде Ясин Гарани в ръцете на египетските власти - както и неуспехът на Кел да го спре - на практика бяха стрували работата и репутацията му.

- Нека запазим спокойствие, Райън. Не си ли жаден?

- Какво предлагате? Кайпириня? Не беше ли това любимото ти?

- Имаш добра памет.

- Рейчъл ми каза.

Устните на Клекнър се изкривиха в усмивчица, когато забеляза реакцията на Кел. Ах, как искаше Кел да му каже, че Рейчъл го бе изиграла, че влюбването й в него беше просто мираж, че всяка нейна целувка, всеки миг на страст и близост помежду им бе капан и измама. Рейчъл обичаше Райън Клекнър точно колкото една компаньонка обича клиента си.

- Как вървят там нещата? - попита той.

- Кое по-точно? Свалката ми с гаджето ти ли?

- Ъхъ. Планирате ли ходене до Париж? Няма ли да я запознаеш с майка си?

Клекнър се наведе напред, доколкото позволяваше коланът, и впери поглед в Кел. В тона му имаше нотка на тържествуващо превъзходство, когато каза:

- Когато кацнем и щом успея да разговарям с хората, които знаят какво става, които знаят защо се свързах със СВР, и когато тези хора открият, че от МИ6 на практика са отвлекли служител на ЦРУ без разрешение и в разрез с установените правила и процедури, имам чувството, че кариерите на всички вас, на вашите преки и непреки началници, всъщност цялата система от отношения между Управлението и вашата мижава служба ще бъдат прецакани за следващите сто и петдесет години.

За миг Кел изпита тревожно предчувствие, но бързо се успокои, че Клекнър блъфира.

- Не се бой, Райън - каза той. - Ще имаш възможност да обясниш позицията си.

После стана и отиде в задната част на пътническия салон. На последната седалка Дани дремеше, подпрян на прозореца. Кел погледна часовника си. Минаваше пет украинско време, три в Лондон. Притесняваше се за Рейчъл. Запита се защо ли Амилия още не се бе свързала със самолета, за да говори с него. Може би самата липса на новини беше добра новина - сигурно Рейчъл вече се бе прибрала в Лондон.

Половин час по-късно Кел си наливаше чаша вода в кухнята, когато усети, че самолетът започва да се снижава. Отначало не обърна внимание, но когато погледна през прозореца, видя отдолу голям град и разбра, че скоро ще кацнат. Постави чашата на плота и тръгна напред, към пилотската кабина. Вратата беше отворена. Той я затвори зад гърба си и попита пилотите:

- Къде сме? Защо сме толкова ниско? Ще презареждаме ли?

Слънцето вече не се виждаше напред. Самолетът бе сменил посоката.

- Имаме нов полетен план, сър - отвърна Фил.

- Кой казва това?

- Имаме нареждане да кацнем в Киев.

- Какво?! От кого е това нареждане?

- Боя се, че не мога да ви кажа, сър.

Кел се подпря на стената на тясната кабина; самолетът бе навлязъл в турбулентна зона. Запита се дали пилотите не бяха вербувани от СВР; ако на Фил му бяха дали достатъчно пари, за да приземи самолета в Киев, едва ли някой щеше да разбере.