Джеймс Ролинс - Лабиринтът от кости

Ковалски увисна на стълбата, загледан към сребристия. Той бе спрял и ревеше към тях, вероятно разбрал, че са го изиграли.

Ковалски вдигна ръка и му показа среден пръст.

„Късмет следващия път, маймуняк“.

— Дръжте се! — извика Монк.

Ковалски погледна напред.

Към тях се носеше конвой от военни машини — движеха се една до друга и изпълваха тунела.

Китайската армия.

13:31

След като Ковалски се качи, Монк намали скоростта. Опита се да не обръща внимание на наближаващия конвой и се обърна към Кимбърли.

Тя се беше намръщила. Откакто бяха потеглили, изучаваше схематичната карта на Подземния град, пратена им от Кат.

— Идват от посоката, от която дойдохме.

Монк спря камиона.

— Значи няма да излезем оттам, откъдето влязохме.

— Не. — Тя погледна през рамо. — Но преди стотина метра минахме едно кръстовище.

Монк си спомни. Напречният тунел, който беше по-голям от този.

— Накъде води той?

— Нямам представа. Не е отбелязан на картата на Кат.

— Добре, да идем да видим.

Превключи на задна, като поглеждаше в огледалото. Сребристият бе спрял на петдесетина метра преди страничния тунел. Гневният му рев вече беше привлякъл още от събратята му в тунелите. Едри тъмни фигури се движеха в прохода, за да се присъединят към водача си.

— Ще трябва да завиеш бързо — предупреди го Кимбърли.

„Сериозно?“

Въпреки това Монк караше с умерена скорост. Искаше онези от конвоя да си помислят, че е само обикновен шофьор, опитващ се да избяга от хаоса и натъкнал се неволно на армията.

Изведнъж от предните коли откриха огън. Куршумите напукаха дебелото предно стъкло и рикошираха от решетката.

„Е, значи няма да се получи така“.

Докато увеличаваше скоростта, Кимбърли се снижи и извади бинокъл от якето си. Огледа конвоя, за да прецени заплахата, после изруга.

— Какво?

— В предния джип. Подполковник Сун.

„Майтапиш се“.

Ким се намръщи.

— Явно се е измъкнал по време на хаоса и е срещнал конвоя. А още по-вероятно е тъкмо той да го е извикал.

„И сега идва с кавалерията да се изкара герой“.

Преследван от конвоя, Монк подкара камиона по-бързо назад. Над кабината затрещяха изстрели — сержант Чин и хората му отвръщаха на огъня от каросерията.

Всички останали, включително Баако и спасените шимпанзета, също бяха отзад. Дебелите стоманени стени около каросерията би трябвало да ги държат прикрити, доколкото беше възможно.

Монк не откъсваше очи от страничното огледало. В отражението видя, че другите грамадни хибриди са стигнали алфа-лидера си и се струпват около него. Стрелбата и приближаващите светлини ги правеха предпазливи — но това едва ли щеше да продължи дълго.

Погледът на сребристия се спря върху камиона. Той се присви на четири крака с издадени напред рамене и зачака — вероятно беше сметнал, че възнамеряват да минат в настъпление.

„Съжалявам, но ще те разочаровам, пич“.

Монк стигна кръстовището и рязко наби спирачки. Завъртя волана, задницата на камиона се завъртя и машината спря, обърната към страничния тунел.

Сега Монк имаше ясен изглед към приближаващия конвой. Светлините бяха насочени право към него.

— Какво чакаш? — попита Кимбърли.

Монк натисна спирачката и даде газ. Двигателят изрева и избълва газове в тунела. Остана така, докато успя да установи зрителен контакт с Чан Сун, който седеше до шофьора на открития джип.

— Идват! — извика Ковалски от каросерията.

Нямаше предвид китайците.

Монк видя как лицето на Чан Сун се разтегли в доволна усмивка.

„Става“.

Махна крак от спирачката и завъртя волана. Засвириха гуми, изпод колелата излезе пушек — и камионът полетя в другия тунел.

Както се беше надявал, китайците дотолкова бяха съсредоточили вниманието си върху големия самосвал, който почти изпълваше тунела, че не бяха забелязали войската великани, която се спотайваше в сенките зад машината.

Монк гледаше в огледалото как двете сили се сблъскват.

Огромните горили се нахвърлиха върху джиповете и камионите, скачаха на броните и грабваха войници от местата им, разкъсваха платнищата на каросериите…

Тунелът направи рязък завой и Монк изгуби битката от поглед.

Най-сетне насочи вниманието си напред.

„А сега накъде?“

13:58

След двайсет минути пътуване по все по-тъмни тунели Мария най-сетне се осмели да си поеме дъх. Седеше в каросерията на самосвала, заобиколена от топли космати тела.

Баако се беше облегнал на нея с дремещо шимпанзе в скута си. От другата ѝ страна по-възрастната женска кърмеше малкото си. В ръката си Мария държеше едногодишното шимпанзе, което бе положило доверчиво главица на рамото ѝ. Лекият му дъх галеше гърлото ѝ.