Джеймс Ролинс - Лабиринтът от кости

Спомни си времето, когато Баако бе толкова малък.

Ковалски седеше по турски отстрани и я гледаше.

— Какво? — прошепна тя.

Той сви рамене.

— Изглеждаш добре.

Тя погледна размъкнатите си дрехи и му се намръщи.

„Да бе“.

Той прокара длан по късо подстриганата си коса.

— Искам да кажа, изглеждаш… не знам, доволна . Сякаш знаеш къде ти е мястото в този свят.

Намръщената физиономия омекна и се смени с усмивка.

— Може би.

„Поне знам по-добре, отколкото преди няколко дни“.

— Изглеждаш добре — повтори той, облегна се и затвори очи, но не преди по устните му да заиграе лека усмивка.

Мария знаеше, че този път няма предвид доволство, но не подхвана въпроса и прие комплимента; чувстваше се по-поласкана, отколкото имаше право да бъде.

Внезапно двигателят на камиона се задави и каросерията подскочи — после се задави още два пъти. Накрая избълва последен облак черни газове и замлъкна.

Тя се изправи и се обърна.

— Горивото свърши — извика Монк от кабината.

— Сигурно някой куршум е пробил резервоара. Но Кимбърли знае къде сме. На седемстотин метра оттук има изход. Ще продължим пеша.

С помощта на Ковалски Мария свали всички от каросерията.

Тръгнаха по тънещия в сумрак тунел, водени от Монк с фенер в ръка. Лъчът му беше достатъчен да осветява пътя им.

След няколко минути вървене Кимбърли прибра телефона в джоба си и погледна напред.

— Изходът е недалеч от Забранения град. Щом стигнем, аз и сержант Чин ще излезем първи. Ще намерим кола. — Тя погледна към подопечните на Мария. — Може би затворен микробус за необичайния ни товар. Вниманието на китайците вероятно ще е насочено към зоологическата градина и ще можем да се измъкнем от града и да уредим евакуирането. Въпреки това трябва да…

— Тихо — прекъсна я Монк и затули фенера с длан. Даде знак на останалите да се дръпнат настрани.

— Сега пък какво? — промърмори Ковалски.

Мария също го чу.

Ръмжене на двигател. Иззад завоя зад тях се появиха светлини. Колата несъмнено беше забелязала зарязания самосвал.

Монк изключи фенера и се обърна към Кимбърли.

— Наблизо има ли някакво място, на което да се скрием?

— Не и такова, до което да стигнем навреме.

Монк изруга и махна на всички да се снишат. Хората му се отпуснаха на коляно и вдигнаха оръжия.

Колата продължи напред и спря на десетина метра от тях. Светлината на фаровете ги заслепяваше, но беше ясно, че е китайска военна машина — открит джип с монтирана картечница, която се завъртя към тях.

— Няма къде да бягате, псета! — чу се вик.

Мария разпозна заповедническия глас.

Ако се съдеше по стона на Ковалски, той също го беше познал.

14:16

„Тоя мръсник има повече животи и от проклета котка“.

Двигателят на джипа продължаваше да ръмжи. Чан Сун стоеше скрит зад щита на картечницата, очевидно решен да си запази оставащите му животи. Мерзавецът явно беше побягнал от касапницата на кръстопътя и беше продължил след тях с намерението да обере славата за залавянето им.

Сержант Чин изстреля пробно няколко куршума, но дори предното стъкло на джипа се оказа бронирано. Трябваше им по-сериозна огнева мощ.

Ковалски понечи да вдигне гранатомета, но Чан даде откос пред хората на Монк и викна:

— Останете на място… и може да оставя някои от вас живи. За да бъдат показани и съдени като американски шпиони.

Ковалски свали оръжието.

— Животните ви обаче не ми трябват — каза Чан. — Пратете ги напред, за да ги избия бързо.

Мария застана пред Баако. Реакцията ѝ бе недвусмислена.

Картечницата се обърна към нея.

— По-добре прави каквото казва — изръмжа Ковалски. — По-добре Баако да умре тук, отколкото да се озове в някоя лаборатория.

Мария въздъхна тежко, но не помръдна. Накрая се отпусна. Знаеше, че е прав. Обърна се към Баако и направи знак.

[ Обичам те ]

Той изскимтя и се вкопчи в нея.

— Веднага! — излая Чан.

— Остави ги да се сбогуват, задник такъв! — извика му Ковалски.

Мария се отпусна на колене и прегърна Баако, сякаш се опитваше да го обгърне целия. Остана така няколко дълги секунди, но знаеше, че търпението на Чан ще се изчерпи. Накрая го пусна и му даде знак да отведе шимпанзетата отпред.

Баако понесе двете малки, като държеше ръката на майката, която продължаваше да притиска новороденото към гърдите си. Те излязоха между лъчите на фаровете — тъмни силуети в ярката светлина, сякаш вече бяха духове.

Картечницата се насочи към групата.