Джеймс Ролинс: Лабиринтът от кости

— Гао Сун ли? Нашият гост в един от секретните центрове за задържане?

Грей кимна. Екипът на Монк се беше върнал с войника, който щеше да отговаря за убийството на студент в центъра за примати на университета „Емъри“. Покрай хаоса около зоологическата градина никой не си беше направил труда да потърси един войник. Затворникът бе прехвърлен в секретен затвор, където щеше да излежи доживотната си присъда.

— Той оказва пълно съдействие — каза Пейнтър. — Макар че още не говори.

Грей се намръщи неразбиращо.

— По-скоро все още не е способен да говори. Ковалски го е подредил добре преди да напуснат Китай. Строшил му е челюстта и му е избил четири зъба. При това само с един удар. Монк се намесил преди да стане по-голяма беля. Все пак челюстта на Гао е със скоби. Няколко седмици ще се храни през сламка.

„Това копеле заслужава далеч по-лошо“.

— Някакви новини от Еквадор? — попита Грей.

— Отец Новак получи разрешение от Ватикана да се установи в църквата „Мария Аусилиадора“ в Куенка. Ще наглежда археологическите разкопки на изгубения град. Момчето, Джембе, му помага в координацията с местните племена. Оптимист е и смята, че ще успеят да спасят важни артефакти.

Грей кимна. Роланд като че ли беше на път да поеме ролята на отец Креспи и да продължи по стъпките на Атанасий Кирхер.

— Жалко, че изгубихме останките на двамата неандерталци хибриди — добави Пейнтър. — Щяхме да научим много от тяхната ДНК.

Грей не беше толкова сигурен.

„Може би е по-добре, че стана така“.

Представи си изображението на Луната в златната зала. За хиляден път се запита какво е станало с древните строители. Дали са измрели, или са открили ново място, на което да се скрият? Или просто са били асимилирани от света и са се присъединили към останалото човечество в пътя му към бъдещето?

Помисли си за гробовете в Хърватия, последните останки от онези древни Наблюдатели в Европа. Сигма може и да не беше успяла да запази костите на хибридите, но ако работата на Роланд се увенчаеше с успех, откритията в Еквадор имаха потенциала да променят разбирането за мястото на човека на тази планета — а вероятно и извън нея.

Грей обсъди с Пейнтър още някои въпроси и си тръгна. Взе метрото, после продължи с мотора си по тъмните улици.

Луната вече не бе пълна, но загадките, скрити в симетриите и размерите ѝ, все още висяха в нощното небе и приканваха всички да изследват, да питат, да търсят отвъд следващия хоризонт.

Грей стигна до жилищния си блок и заключи мотора. Пресече осветената от луната морава пред входа, готов да зареже всички мистерии за тази нощ.

Отвори вратата. Апартаментът бе пуст и тъмен. За един изпълнен с ужас момент си помисли, че Сейчан си е отишла. Напоследък бе усетил безпокойство в тихите моменти на съвместния им живот, сякаш тя не беше напълно готова да го приеме — или може би смяташе, че не го заслужава. Опитваше се да крие опасенията си и той я оставяше да вярва, че е успяла да го заблуди.

С времето беше опознал природата ѝ, беше започнал да уважава трудното ѝ минало и да приема подозренията ѝ. В много отношения тя бе диво създание, почти неопитомено, което не би реагирало добре на сила или заповед. Затова Грей просто ѝ беше оставил пространство да се справи с демоните от миналото си; бе налице, когато тя се нуждаеше от него, и се дръпваше настрани, когато тя искаше да остане сама.

Пристъпи в тъмния апартамент. Едва доловимият аромат на свещи му показа, че в крайна сметка не е сам.

Отвори вратата на банята и откри Сейчан в горещата вана. Мехурчетата едва скриваха голото ѝ тяло. На пода до ваната беше оставена охладена бутилка шампанско и две кристални чаши. Единственото осветление се осигуряваше от десетте подредени в кръг свещи.

Той се усмихна, когато позна сцената от времето, което бяха прекарали затворени в една хотелска стая с изглед към Шанз-Елизе.

Сейчан вдигна вежда.

— Мисля, че миналия път бяхме грубо прекъснати.

Той се усмихна и започна да се съблича.

„На кого му е притрябвал Париж?“

2 юни, 10:05

Република Конго

Ковалски цапардоса тлъстата муха на ръката си, сигурен, че пренася някаква гадна болест.

„Какво се бавят толкова?“

Изгледа кръвнишки утринното слънце, което напичаше безмилостно поляната в джунглата. От другата ѝ страна имаше редица палатки върху издигнати платформи — техните жилища за изминалите три дни, през които групата трябваше да свикне с времето и предизвикателствата, които ги очакваха. Бяха пристигнали в тази долина между вулканичните върхове по един много специален повод.