Джеймс Ролинс: Лабиринтът от кости

„Къде съм?“

Спомняше си как Кван пада, как някой вдига и задържа собственото ѝ тяло. Помнеше как стрелата се заби в корема ѝ. Опита се да погледне надолу, но не можеше да помръдне главата си. Усети твърда дъска на гърба си и се опита да вдигне ръце, но и това не успя.

„Защо съм вързана?“

Помнеше как я влачат през водата, след което изгуби съзнание. Когато се беше събудила миналия път, тялото ѝ се тресеше от треска и цялата гореше. Смътно си спомняше жена с голи гърди да слага някакъв мехлем с цвета на кал на корема ѝ. Заболя я толкова силно, че отново изгуби съзнание.

„А сега съм будна… и още жива“.

Дишаше дълбоко през носа. Не можеше да говори, тъй като устата ѝ бе вързана. Въпреки това от нея се изтръгна стон.

И тогава пред очите ѝ се появи познато лице.

Пак онзи стар индианец. Той каза нещо на някого извън полезрението ѝ. Върху тялото ѝ паднаха сенки, други се събраха наоколо.

Тя се замята.

„Пуснете ме“.

Местните не ѝ обърнаха внимание. Старецът вдигна извита игла от кост със сухожилие вместо конец. Непрекъснато се чуваше една и съща дума.

Цанца.

Напрягаше се да разбере. Щом племето я бе излекувало, какво искаха сега от нея?

Друго познато лице се надвеси над нея и като че ли разбра объркването ѝ. Беше момчето. То вдигна пред нея някакъв предмет. Отначало тя си помисли, че е някакъв изсъхнал местен плод, но после видя зашитите устни и клепачи, кичура черна коса. Това бе смалена глава.

Но не просто някаква глава.

По лицето имаше познати белези.

Кван.

Диваците бяха превърнали Черния гарван в трофей.

Момчето вдигна по-високо смалената глава и каза с широка усмивка:

— Цанца.

Тя започна да проумява. Опита се да изкрещи, но нещо опъваше устните ѝ. Впери поглед в зашитата уста на Кван и разбра, че същото е направено с нейната.

Но местните още не бяха свършили.

Старецът се наведе над нея, вдигна дебелата игла — и посегна към клепачите ѝ.

Десет години по-късно

18 септември, 17:32

Република Конго

— Доктор Крандъл, слънцето скоро ще залезе — предупреди Киенге с мелодичния си глас. — Не бива да оставате тук сама, а аз трябва да се върна при госпожата.

Мария потупа кучето до себе си.

— Не съм сама. Танго е с мен.

— Разбира се, че е с вас. Не искам да омаловажавам такъв чудесен спътник, но той е много стар и болен.

Тя въздъхна тъжно. Истина беше.

Хепатоклетъчен карцином.

Злокачествено заболяване, което не може да се оперира.

Това бе една от причините да дойде в резервата за горили в Националния парк Вирунга с надеждата да зърне Баако, с надеждата, че Танго ще го прилъже да излезе от гората.

„Ако не за друго, то поне да се сбогуват“.

Мария дължеше толкова много и на двамата. Но не беше виждала Баако от повече от пет години, което всъщност беше добър знак. Той се беше аклиматизирал и изглеждаше щастлив. Тя знаеше, че е още жив, тъй като рейнджърите от време на време го виждаха с групата му.

Заслуша се в гората, която се събуждаше за нощта. Прилепи се носеха между дърветата, хвърляйки ултразвуковите си мрежи. Насекоми бръмчаха, жужаха и стържеха. Птичи песни изпращаха слънцето или приветстваха изгряващата луна. Маймуни изразяваха с крясъци вечното си недоволство.

— Доктор Крандъл, може би ще е по-добре да опитате отново утре.

Тя въздъхна, изправи се и се протегна. Беше тук от сутринта. И това беше третият ѝ ден. Трябваше да приеме истината и да прибере Танго у дома.

— Мисля, че е време да се връщам в Щатите — призна тя.

Киенге я погледна тъжно.

— Съжалявам.

И тогава чу тежко сумтене, една нота по-дълбоко, отколкото го помнеше, но познато.

Киенге с усмивка отстъпи назад и остави Мария да приближи гората.

— Баако?

Плътната стена от листа се раздели и се появи едра горила, подпираше се на кокалчетата на едната си ръка. Тъмни очи я погледнаха. Широкият гръб бе покрит със сребриста козина, бележеща зрелостта на Баако.

Една ръка се вдигна и палецът докосна широката брадичка.

[ Мама ]

Мария извика и се затича напред, следвана по-бавно от Танго.

Баако погледна кучето и тихо изхриптя, което беше неговата версия на смях. Танго подуши към него и размаха опашка, сякаш отново беше станал кутре, надушило големия си приятел.

Мария протегна ръце и направи всичко по силите си да прегърне дебелия врат, но едва успя. Баако я прегърна със свободната си ръка, облегна се на нея и едва не я смаза с тежестта си.