Джеймс Ролинс - Лабиринтът от кости

Пекин, Китай

Мария се бе свила в каросерията на камиона, който се носеше през горящото ниво на подземния комплекс. Беше притиснала към устата и носа си кърпа, намокрена с вода от една войнишка манерка. Кърпата донякъде филтрираше дима, но не и горещината. Мария се пързаляше напред-назад по каросерията, като държеше здраво Баако и притискаше друга кърпа до муцуната му.

Той скимтеше и трепереше.

Ковалски седна от другата му страна и прегърна и двамата със силната си ръка.

— Държа те, приятел — каза на Баако и запъна крака в канатата. — Още малко остава.

Мария се надяваше да е прав. Димът пареше очите ѝ, с всеки дъх сякаш вдишваше огън. Поне жегата щеше да държи горилите хибриди настрана. За съжаление, ако се съдеше по силните ревове, те не бяха далеч.

„Може и да не са на това ниво, но със сигурност са на следващото“.

Погледна нагоре и се опита да си представи ярка слънчева светлина и чист въздух.

Нещо голямо прелетя през пушека горе — птица от зоопарка, опитваща се да се измъкне от пъкъла, в който се бе озовала. Мария така и не успя да види какъв вид е, но се надяваше да успее да избяга.

„Надявам се всички да успеем“.

През малкото прозорче към кабината долетя викът на Кимбърли към водача:

— Няма да успеем да стигнем до следващата рампа!

Съвсем отчаяна, Мария се вкопчи още по-силно в Баако.

— Но отпред има стълбище — продължи Кимбърли. — Спри там. Ще тръгнем пеша.

Новината изпълни Мария едновременно с облекчение и ужас.

Камионът прелетя още трийсетина метра и рязко наби спирачки.

— Слизайте! — извика Монк. — Към стълбите!

Ковалски помогна на Мария да слезе, като пъшкаше и пазеше лявата си страна, но въпреки това продължаваше да я държи здраво. Баако скочи пъргаво до него. Всички забързаха към обвитото в дим стълбище. Някъде отдолу подухна ветрец и разсея пушека.

— Стой зад мен — нареди Ковалски.

Монк ги поведе, заобиколен от хората си и следван от Кимбърли.

Мария държеше ръката на Баако. Превръзките му се бяха разместили и се виждаше кървящият разрез на скалпа му. Тревогата за него я измъчваше повече от страха.

Мястото ѝ беше познато. Намираха се недалеч от лабораторията за вивисекции.

Оглушителен трясък я накара да подскочи и да се обърне. Далеч в един тъмен коридор лумнаха зловещи пламъци.

— Всичко започва да се руши — викна Кимбърли.

Забързаха, зарязвайки предпазливостта заради скоростта.

След няколко трескави завоя Баако внезапно стисна ръката на Мария и я накара да спре. Тя чу познати крясъци. Баако я задърпа към една врата. Мария искаше да продължи напред, но разбираше какво иска Баако. Той хвана дръжката на вратата и я отвори.

— Какво правиш? — попита Ковалски и махна на останалите да спрат.

Баако се вмъкна вътре. Мария нямаше избор и го последва.

Вътре имаше редица стоманени клетки. Повечето бяха празни, но в три имаше млади шимпанзета, на не повече от две години; в четвъртата имаше женска със сива козина и увиснали гърди, вероятно използвана за разплод за целите на лабораторията. Шимпанзето протегна ръка през пръчките към Мария.

— Няма време! — викна Кимбърли.

Баако отиде до една клетка и я разтресе. Обърна се и направи серия знаци.

[ Отваря… върви… заедно ]

— Не — каза Мария и посочи себе си и Ковалски. — Ние трябва да вървим заедно.

Баако я погледна отчаяно. Сигурно си представяше себе си в друга клетка. Не пусна пръчките. Малкото шимпанзе в клетката — на не повече от година — сграбчи един от пръстите му.

— Ох, майната му — каза Ковалски и почна да отваря резетата. — Баако няма да тръгне без тях.

Мария се присъедини към него.

— Помогнете де! — изръмжа Ковалски на останалите.

След малко всички клетки бяха отворени. Ковалски понесе едно шимпанзе в сгънатата си ръка. Баако поведе едно по-голямо за ръка. Женската забърза към най-малкото и го притисна към гърдите си.

Монк ги изгледа, поклати глава и тръгна към вратата. Войникът на прага обаче им махна да спрат. После влезе, затвори вратата и вдигна пръст към устните си.

Всички замръзнаха.

Нещо тупкаше тежко по коридора. Чак подът се тресеше. Мария си представи горила хибрид.

Съществото мина покрай тях и се отдалечи. Изчакаха десетина секунди, преди войникът да рискува да надникне навън. Някъде в далечината се чуха писъци, стрелба и яростен рев.

Войникът се обърна и каза:

— Чисто е… засега.

Изсипаха се навън и затичаха пак. Във въздуха още се носеше характерната миризма на хибрида.