Бари Айслър - Алгоритъм

Прегледа папката му и не остана изненадан, когато не откри никаква информация за семейството му. Добре, щеше да го възложи на Алиса. Да се свърже с бившата му жена и да разбере кои са най-близките му роднини — вероятните наследници при наличието на завещание или тези, които най-вероятно трябваше да го наследят, ако умре, без да е оставил такова.

Накрая самата технология. При всяко идване в кантората Хилзой оставяше резервно дивиди с последната версия при Алиса. Алекс излезе и го взе, после го пъхна в гнездото на лаптопа си. Щом програмата се зареди, той с изненада чу музика от малките говорители. Не позна мелодията — някакъв инструментал. Заслуша се за миг, след това откри командата, която я изключва. Беше зловещо, представи си как Хилзой я е слушал, работейки по „Обсидиан“. Може и да му беше любима.

Започна да пуска различните приложения, описваше ги, все едно говореше на някой капиталовложител:

— Видяхте ли колко бързо „Обсидиан“ кодира петгигабайтов видеофайл? А също и увеличава. Пробвали сме я до пет терабайта и мислим, че може и още. И не само видео, разбира се. Всякакви данни. Всяка платформа. Разкодирането е също толкова бързо. Гледайте…

Продължи да говори близо час, погълнат, изключил за външния свят. Трябваше да може да го прави. Налагаше се.

Някой почука на вратата. Той извика:

— Да!

Влезе Сара.

— Здравей! — каза тя, тонът и изражението й показваха, че не е особено доволна.

— Какво има? — попита Алекс, сепна се, когато я видя, умът му все още беше наполовина зает с „Обсидиан“.

Тя седна и го погледна.

— Не ти ли хрумна, че и други хора може да се притесняват какво се е случило с Хилзой?

Алекс се намръщи. Защо тя не можеше да се държи подобаващо за младши адвокат? Не биваше просто да влиза, да се тръсва на стола, все едно кабинетът му е неин втори дом, и да започва да го разпитва.

— Виж — понечи да каже той.

Тя се наведе, лактите й бяха опрени на бюрото му.

— Вчера изчезна и отиде в полицейското управление. Какво става?

Алекс се насили да не поглежда към съблазнителното деколте, което мярна с периферното си зрение. Добре, може и да имаше право.

— Бил е убит — заяви той.

Изведнъж изражението й отново омекна.

— Мили боже, не мога да повярвам!

Помисли си да й каже, че е зает. Да покаже неудоволствието си от неумението й да му засвидетелства подходящото уважение. Винаги се беше отнасял почтително като младши адвокат. Какво й ставаше?

Вместо това каза:

— Имало пакет с хероин в багажника на колата му. Мислят, че става дума за наркотици.

— Хероин? Хилзой? Стига, той беше компютърен маниак. Няма логика.

— Човек никога не знае.

Тя се облегна, сякаш възнамеряваше да остане още.

— Извикали са те в полицията… защото са мислели, че може да знаеш нещо?

Алекс се поколеба за миг и после се предаде. Първо Хилзой, после Ханк… беше толкова безумно, просто имаше нужда да поговори с някого. Каза й за неприетите обаждания, които бяха довели полицията до него, за разпита в участъка, дори за ДНК теста. Не беше възнамерявал да се разприказва толкова; изобщо не бе имал намерение да говори за това. Усети, че с приказките си се излага на риск, без да знае какви могат да бъдат последиците и без да може да ги контролира. Усещането леко му замая главата, почти му се доповръща.

— Каза ли на Озбърн? — попита тя, когато той свърши.

— Не. Той е в Банкок до утре сутринта. Ще му кажа, щом се върне.

— Няма ли да иска да узнае веднага? Можеш да му изпратиш имейл.

Алекс се засмя.

— Щом не е негов клиент, на Озбърн хич не му пука, повярвай ми.

В мига, в който думите прозвучаха, му се прииска да не ги беше казвал. Беше наясно, че трябва да си държи устата затворена за тези неща — никога не знаеш как нещо безобидно може да се изкриви и раздуе после. Ядосваше се, че Сара има такова въздействие върху него.

Но тя само му се усмихна съчувствено.

— И какво ще стане с патента?

Алекс прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Опитвам се да разбера.

Погледна към лаптопа му.

— Това програмата ли е?

— Да. Пуснах да изпробвам „Обсидиан“. Да видя как върви без Хилзой зад кормилото.

Тя кимна.

— Ако имаш нужда от втори пилот, повикай ме.

Той я погледна, опита се да разгадае изражението й. Какво означаваше предложението по-точно? За работа ли ставаше дума, или…

Усети как се изчервява. По дяволите!

— Благодаря — отвърна той. — Ще ти кажа.

Тя се усмихна и стана.

— Извинявай, че нахълтах така. Но наистина бях любопитна.