Бари Айслър - Алгоритъм

Моделът се беше повторил в „Бъркли“. Не беше минал и месец, откакто се записа да учи право, и се хвана с един второкурсник, пак англо-американец, казваше се Джон Коул. По-късно, когато Джон се дипломира и отиде да работи в Министерство на правосъдието във Вашингтон, Сара, на която новата връзка й беше додеяла по същия начин, по който и предишната, отново използва случая като извинение да я приключи. После се замисли над мотивите си. И двете й гаджета бяха добри, поне по общоприетите правила. Но родителите й със сигурност нямаше да приемат нито единия, нито другия — за тях те бяха с вградена дата на годност. Напук ли си правеше? И защо постъпваше така със себе си?

Обичала ли ги беше? Казваше им, че ги обича, защото те не спираха да й се обясняват. Но макар че се бе привързала към тях, особено към Джош, който в края на краищата й беше и първият, не знаеше дали това може да се нарече любов. Чудеше се дали не я привличат само срокът на годност и прибавеният сладникав вкус към храната. Може би се страхуваше да опита нещо, което би разпалило скрит апетит, апетит, който долавяше у себе си, но който неизвестно защо отказваше да си признае.

Сексът обаче беше добър. Или поне достатъчно добър. Истината беше, че не бе свършвала с нито един от двамата, но това нямаше голямо значение. Самият контакт й харесваше, пък и тя обичаше да спи с някого. А когато искаше да си достави удоволствие, винаги можеше да заключи вратата на банята, да си напълни ваната, да затвори очи и да се докосва както трябва. Фантазираше си как стои в дъното на лекционната зала, сред тълпата в някой бар, на купон или пък между лавиците с книги късно през нощта. Винаги имаше мъж, чието лице не се виждаше, но тя знаеше, че я гледа и в погледа му се чете едновременно възхита и арогантност. Тя го предизвикваше, настояваше да й каже кой е, какво толкова я гледа. Той се усмихваше и казваше: Знам какво искаш. Тя се разсмиваше на безочието му и му отвръщаше нещо от сорта на: О, нима? Смехът й трябваше да го обезкуражи, но вместо това усмивката му ставаше по-широка и тя усещаше, че той мълчаливо й си подиграва. Нищо не знаеш за мен , продължаваше тя тогава. Той се приближаваше и тихо й прошепваше, че знае доста неща за нея и може да го докаже, стига да иска. Наглостта му я вбесяваше и тя го предизвикваше: Как ще го докажеш? Тогава той идваше съвсем близо и тя се опитваше да се отдръпне, но винаги нещо й препречваше пътя и тогава тялото му се притискаше в нейното, устата му се допираше до ухото й и той прошепваше: Знам как обичаш да те галят… така и така, и така…

Тръсна глава и остави щорите да се затворят. Трябваше да обядва. Можеше да покани и Алекс. Любопитна беше дали е чул нещо за Хилзой. А пък и малко компания нямаше да му дойде зле.

Привлекателен беше и тя понякога си мислеше за него. Но вероятно скоро щеше да бъде избран за съдружник и ако започнеше да излиза с него сега, после трябваше да скъсат. Разсмя се. Беше тъкмо като за нея. Още един привлекателен чистокръвен американец с подходящата биография и автоматичен срок на годност. Идеално.

Както и да е, тя явно не го вълнуваше, макар че трябваше да си признае, че именно затова я привлича. Беше свикнала мъжете да я желаят. Не успяваха да го скрият, а повечето дори и не се опитваха. Странното бе, че като хлапе, тя беше грозновата, с големи раздалечени очи и прекалено сочни устни и чертите й станаха съразмерни едва в края на гимназията. Беше благодарна за това. Ако беше родена красавица, щеше да е все едно да се бе родила богата. Всичко щеше да е толкова лесно. Стана така, че външният й вид се оказа невероятен и неочакван подарък, на който се бе натъкнала по случайност, а не нещо, което й бе принадлежало по право.

Абсурдно беше, наистина, че се интересува от единствения мъж във фирмата, който явно не си пада по нея. Но тя харесваше някои негови качества. Първо, с Алекс се работеше добре. Винаги обясняваше нещата ясно и не се чувстваше заплашен от техническите й познания, за разлика от другите адвокати, с които беше работила. И определено беше сериозен. Даже прекалено сериозен — беше в кабинета си винаги когато Сара дойдеше по-рано или си тръгваше по-късно, и явно нямаше кой знае какъв личен живот. Струваше й се, че забелязва странна… тъга зад сериозността, и това я заинтригува. Представи си как ще реагира, ако започне да я сваля, после се разсмя при мисълта. Тя не го интересуваше и най-вероятно така беше най-добре.

Но нямаше нищо лошо да го покани на обяд. Така и така излизаше, щеше да попита за Хилзой и да спомене, че отива да хапне, може би в „Стрейтс Кафе“, сингапурския ресторант, ако и той е гладен…