Бари Айслър - Алгоритъм

Освен това й се стори, че долови тъга в смеха на баща си.

Опита се да го забрави, но не можеше да се отърси от чувството, че я очаква нещо повече, стига да може да разбере какво.

Това беше проблемът й: всичките й мечти бяха неясни. Не знаеше какво иска. У нея имаше стаен копнеж, но не можеше да го назове. Знаеше, че е доста разрушително да чувстваш толкова силно, че там има нещо, и да не можеш нито да го изразиш, нито да го определиш. Чудеше се кое е по-лошото: да се откажеш от мечта или да си прекалено повърхностен, за да имаш такава?

В такива моменти си казваше, че се държи глупаво. Надяваше се на прекалено много, това беше проблемът. Трябваше да е доволна от всички хубави неща, които притежава.

Понякога й се искаше да има брат или сестра, с които да споделя. Но времената били трудни, когато се родила. Родителите й не можели да си позволят още едно дете, а когато вече можели, Сара била на десет. Не им се почвало всичко отначало.

Вълнуваше се истински единствено от политика. Четеше всичко, от целия политически спектър — вестници, списания, книги. Блогове най-вече. Имаше страхотни блогове в Мрежата и поради разнообразието и спонтанността им тя им вярваше много повече, отколкото на официалните медии, които бяха контролирани от корпорации или водени единствено от жаждата да се доберат до тези, които са на власт, или и двете. Ненаситното четене беше любимото й занимание още от гимназията и то се разви още, когато порасна. Но какво трябваше да направи? Виждаше как противниците на Обама се опитаха да го очернят, като го изкарат мюсюлманин. Или пък как съсипаха онзи ирано-американски бизнесмен Алекс Латифи, подложиха го на злонамерено преследване в Алабама. Какво биха направили хората с една американка от ирански произход, която наистина е мюсюлманка и намира някои пасажи от Корана за удивително красиви? Кръщелното й име беше Шахайе, за бога, беше кръстена на персийско цвете — Сара беше само прякор. Шахайе Хосейни, гласувайте за мен… В действителност имаше по-голям шанс да я изпратят в Гуантанамо, отколкото да я изберат.

Беше първа година в Калифорнийския технологичен университет, когато самолетите удариха Пентагона и двете кули. След това се изредиха да я вербуват от всички федерални институции: ФБР, Агенцията за национална сигурност, ЦРУ, наскоро откритото Министерство на вътрешната сигурност. Всичките отчаяно търсеха хора, говорещи езици от мюсюлманския свят, и Сара, която свободно владееше фарси, явно се появяваше в компютърните им списъци. Беше изкушена от идеята за достъп до свърхсекретна информация, от шанса да се сражава с фанатизма, който трови културата, от която произлизаше тя. Но родителите й се обявиха против. Преживели революцията и всичко след това, те ужасно се страхуваха от нови отрицателни последици. Хосейни вече бяха американци и не искаха с нищо да привличат вниманието към произхода си. Образованието е ключът към успеха в Америка, уверяваха я родителите й. Отдавна се бяха примирили с факта, че няма намерение да става лекарка, но на нея лесно й се удаваха науките — курсове за напреднали в гимназията, ранно приемане в програмата по информационна сигурност в Калифорнийския технологичен университет. Защо да не завърши право? С подобна комбинация можеше да прави всичко. И така се беше родил някакъв компромис.

Обичаше родителите си и искаше да ги зарадва, но част от нея се противеше на идеята фикс за образованието и общественото положение, на начина, по който я използваха като средство да осъществят собствените си посечени мечти. Това зрънце на негодувание доведе до първия й истински бунт — гадже чистокръвен американец на име Джош Маршал — третокурсник, с когото започна да се вижда през втората година в колежа и от когото загуби девствеността си. Джош беше хубаво момче от добро семейство и с перспективи, но не беше иранец и макар че родителите й не можеха да направят кой знае какво, за да я спрат, Сара знаеше, че мълчаливо се ужасяват. И това беше добре. Най-сетне правеше нещо, което тя иска.

Връзката трая, докато Джош се дипломира и замина за Тусон да създава ракетни системи за „Рейтиън“. Видяха се още няколко пъти през лятото, но есента, щом започна есенният семестър на третата година, Сара му каза, че е прекалено заета, за да продължат. Престори се, че много съжалява, но истината беше, че й бе доскучало. Макар че по принцип беше уверено момче, Джош се чувстваше заплашен от нея и в резултат стана несигурен. Сякаш не вярваше съвсем, че я заслужава, а мислеше, че тя му прави благоволение, като излиза с него. Сара винаги бе имала усещането, че връзката им зависи от нея, че тя командва всичко, и накрая се беше оказала права.