Бари Айслър - Алгоритъм

Тогава не го знаеше, но семейството е много крехко нещо. Като къща от карти за игра. Някои карти несъмнено могат да се издърпат, без да повлияят много на цялата постройка. Издърпването на други предизвиква разклащане, после още една изпада, след това нови две — и накрая цялото нещо се срутва просто ей така. И то от една-единствена грешка, от една малка изгубена карта.

Но всичко това вече нямаше значение. Станалото — станало, и сега, като погледнеше назад, струваше му се, че е било неизбежно, не стечение на случайни събития, а по-скоро коварно и непредотвратимо вмешателство на съдбата. Понякога се чудеше дали това чувство на съдбовност не е някакъв трик, наркотик, предоставен от ума за облекчаване на угризенията и скръбта. В крайна сметка, ако не просто се беше случило, а е трябвало да се случи, няма ти да си виновен. Съдбата е като товарен влак и кой, по дяволите, може да го спре? Влаковете вървят натам, накъдето ги водят релсите. Макар че тогава изглеждаше като кола. Но не беше. Наистина, влак беше.

Сара си беше отишла обратно в кабинета, за да може Алекс да се обади на капиталовложителите и да откаже срещата. Горкият човек изглеждаше съкрушен. Кой нямаше да е? Не беше споменавал нито дума, но тя знаеше, че ако „Обсидиан“ се окаже толкова добра технология, колкото изглежда, Хилзой щеше да се превърне в много важен клиент на фирмата. За човек с шестгодишен стаж като Алекс, който се изкачва нагоре към съдружничеството, привличането на подобен клиент е голяма работа.

Два часа анализира нивото на техника за един от старшите съдебни адвокати. Нямаше прекъсвания и тя беше благодарна — все още не се бе научила да уплътнява времето си на шестминутни интервали и продължителните отрязъци, посветени само на един проблем, й помагаха да не изпусне нещо. Погледна кое време е и си помисли дали да не отиде да обядва.

Стана и оправи щорите. По обяд слънцето напичаше здраво в кабинета й. Не че изобилието от слънчева светлина е нещо, от което човек трябва да се оплаква.

На пустия доскоро терен, който някаква програма за почистване от сорта на федералната „Супер фънд“, беше превърнала във футболно игрище, имаше мач. Отвори леко щорите и се загледа. Стъклото беше впечатляващо звукоизолиращо и не можеше да чуе виковете, но си представи как се смеят.

Не, наистина нямаше от какво да се оплаче. Кабинет с гледка към страхотно място, хубави мебели, секретарка. Работата беше сравнително интересна и тя я вършеше добре. Позицията означаваше и определено служебно положение, макар че не искаше да го обявява на висок глас. И разбира се, изкарваше неприлично много пари за двайсет и шест годишен човек. Въпреки това понякога усещането, че се е натъкнала на всичко това случайно, я притесняваше. Само защото си добър в нещо и ти се плаща добре, достатъчна причина ли е да го правиш?

Родителите й щяха да се изсмеят на въпроса и наистина го бяха правили, преди да се научи да крие съмненията си. Но разбира се, бяха различни поколения. Те се бяха запознали в колежа, бяха дошли в Америка да учат и да усъвършенстват английския си, какъвто е бил обичаят сред синовете и дъщерите на заможните иранци по онова време. Баща й Емаан учел медицина и възнамерявал да стане офталмолог. Майка й Ашраф изучавала английската литература от XIX век и искала един ден тя самата да стане преподавател. Оженили се още докато учели. Техните родители били доволни от брака им и бъдещето им изглеждало светло.

После дошла революцията и окупацията на американското посолство. Когато се заговорило за война, президентът Картър замразил иранските авоари. Семействата им загубили, всичко. Изобщо забравили за учене — важното било да намерят начин да се хранят и да си плащат наема. Ашраф си намерила работа като сервитьорка. Емаан продавала очила в една оптика. Скъсвали си задниците от работа и пестели пари, като делели един двустаен апартамент с още една иранска двойка, пострадала по същия начин. Накрая успели да съберат достатъчно, за да купят оптиката. Сега притежаваха пет оптики в района на Залива, както и доста недвижими имоти, и бяха адски горди с това. Веднъж, когато Сара каза на баща си, че иска работа, която да й носи духовно удовлетворение, той се засмя и рече: „Глупаво дете, не знаеш ли, че финансовият доход носи духовно удовлетворение?“

Разбираше гледната му точка. Но тя имаше повече възможности от родителите си, възможности, които те й бяха осигурили. Нямаше ли да сбърка, ако не се възползва? Не трябваше ли да гради върху основите, които й бяха дали?