Бари Айслър - Алгоритъм

Но Гамес просто вдигна рамене.

— Някой е претърсил апартамента му. Най-вероятно е търсил дрога. Така беше скрита в колата, че може и да не са я видели. Ами врагове? Хилзой имаше ли врагове?

— Не мисля. Е, миналата година се беше развел и явно раздялата е била доста грозна, но не знам нищо повече.

След още един час на въпроси и отговори Гамес затвори бележника си.

— Благодаря ви за сътрудничеството — рече той. — Само един последен въпрос, ще ви помоля за услуга, защото ще ни помогне да отсеем нещата и ще ни спести време. Имате ли нещо против да ни дадете проба за ДНК, преди да си тръгнете?

Очите на Алекс се разшириха. По едно време Гамес го беше попитал дали се е качвал в колата или в апартамента на Хилзой. Отговорът беше „не“, слава богу, и сега Алекс разбра защо го беше питал.

Гамес отново го гледаше изпитателно. Изведнъж Алекс осъзна, че този човек разпитва хора, вероятно по десетина всеки божи ден. Вероятно само тази сутрин беше лъган повече, и то от изпечени лъжци, отколкото Алекс за цял живот.

Повдигна рамене.

— Не, нямам нищо против, щом ще ви е от полза. Какво искате да направя?

Нищо работа беше наистина. Съгласие в писмена форма, тампон, тръкнат от вътрешната страна на бузата, и готово. Гамес го изпрати обратно до фоайето. Подаде му визитка.

— Ако се сетите нещо друго, моля ви, обадете ми се — рече той. Подаде си ръката. — Съжалявам за клиента ви.

Алекс усети от жеста и думите, че Гамес вече го беше изключил от списъка със заподозрени. Стисна ръката му.

— Надявам се да хванете извършителя.

— Ще го хванем — отвърна Гамес и си тръгна.

Хилзой продавал наркотици? На ниво, на което хората ги убиват за това? На Алекс не му се вярваше.

Хилзой беше закъсал за пари след развода. Може да е бил отчаян. Но как е могъл да бъде толкова глупав?

Или пък си е изпуснал нервите. Вероятно така става с някои хора, които се доближават прекалено много до онова, което може да сбъдне мечтите им.

Качи се в колата и погледна обратно към участъка. С огледалните си стъкла той изглеждаше толкова непроницаем, колкото и непревземаем.

Сети се колко готино само Гамес беше казал: Ще го хванем. Увереността му би трябвало да го успокои. Но вместо успокоение в нея имаше нещо смразяващо.

Бен прекара три дена в Анкара. Не бързаше и не искаше да пресича границата, докато не се изпари и най-малката потенциална заплаха от преследване в Истанбул. Покушението беше във всички телевизионни новинарски емисии и всекидневници на английски език. Бяха установили, че са иранци, но освен националната, друга принадлежност не се споменаваше. Петият убит беше абсолютно неизвестен. Бен предположи, че е действал стерилно, не е носил нито паспорт, нито документи за самоличност и ако никой не го разпознаеше, щеше да си остане, поне публично, турският еквивалент на Джон Доу 5 5 Името, което обикновено се дава на неидентифициран труп или болничен пациент. — Б.пр. .

Свърза се незабавно с командира си от ОКСО, Обединеното командване за специални операции на американската армия, афроамериканец на име Скот „Хорт“ Хортън. Хортън беше легенда сред чернокожите войници, ветеран от безброй операции — публични и секретни, луда глава. Яздил беше рамо до рамо с муджахидините в Афганистан, беше се сражавал с контрите в Никарагуа и лично бе ръководил малки хайки по следите на Бин Ладен в обитаваните от племена райони в северозападен Пакистан. Безупречен патриот, който можеше да проследи предшествениците си в армията назад във времето чак до Четвърти американски пехотен полк, съставен само от чернокожи и сражавал се с обединената армия на генерал-майор Едуард Орд в решителната битка за съдебната палата в Апоматокс. Хортън беше полковник, а Бен само старши сержант, но въпреки разликата във възрастта, ранга и служебното положение и почти благоговението, което Бен питаеше към него, той се обръщаше към командира си с „Хорт“. Военнослужещите от неговата част си говореха един на друг на малко име или позивна, независимо от ранга си. Нямаше отдаване на почести, както и други военни привички. Не се нуждаеха от тях. Бяха прекалено малко, прекалено нередовни и прекалено специализирани, нямаха нужда да плюят, да лъскат и да викат ура, за да поддържат дисциплината и духа, които сплотяваха редиците на редовната армия. И макар че едва ли щяха да го кажат по този начин, бяха и прекалено елитни.

Всеки от тях беше минал през една и съща жестока месомелачка: военновъздушни сили, рейнджъри, специални сили и „Делта“ или морски пехотинци. Кандидатът се нуждаеше от лична препоръка от някой член на отряда, преди да бъдат изпитани възможностите му, както и поне три потвърдени убийства по време на сражения. Повечето като Бен, които бяха участвали в кръвопролитията в Могадишу, имаха много повече от три. Веднъж избрани, кандидатите преминаваха ВОТК — Военнооперативния тренировъчен курс на ЦРУ — после бяха подлагани на най-различни изтощителни физически и психически изпитания, кулминацията беше нещо, известно като Финала, измислен от самия Хорт, по време на който завличаха кандидата с качулка на главата в някоя страна от Третия свят, в която той никога не беше стъпвал и чийто език не знаеше, и го оставяха без пари и паспорт, само с дрехите на гърба му. Целта беше да извърши предварително запланувано незаконно деяние, което се наказва със затвор, ако те хванат, и да се върне незабелязано в Съединените щати. Само мъжете, издържали всички изпити, включително и финала, бяха приемани в тази част. Имаше три полета на специализация: електронно разузнаване, агентурно разузнаване и стрелци. Уменията на всички се припокриваха, разбира се, но Бен беше най-вече стрелец.