Бари Айслър - Алгоритъм

Копеле мръсно! Да, не беше убил онзи руснак, но все пак бе убил руснак.

Рече си: „Опа!“, и в приповдигната, заредена с адреналин равносметка, реши, че е адски смешно. Запуши уста с опакото на ръката си и се разтресе в беззвучен смях.

Дано шефовете не се вкиснат много.

След като отмени срещата, Алекс се поуспокои. Все едно закъсняваш да хванеш самолет — напрегнат си, докато бързаш с надеждата, че все пак може да успееш. Щом разбереш, че самолетът е заминал, си отдъхваш, приемаш го и търсиш друг вариант.

Нямаше какво обаче да замести Хилзой. Такъв билет се пада веднъж в живота.

Поработи върху няколко други дела, но не можа да разкара програмиста от главата си. Чудеше се какво ще стане с молбата за патент, ако Хилзой е… мъртъв. Вероятно щеше да бъде сметната за част от наследството му и да премине към наследниците или бенефициентите му. Но кои щяха да бъдат тези хора? Алекс не знаеше нищо друго за семейното положение на Хилзой, освен че е разведен и няма деца. Имаше ли някакъв начин да спаси цялата работа без него, само с патента?

Мобилният му звънна. Погледна да види кой е. Номерът беше скрит, но той беше толкова жаден за новини, че вдигна въпреки това.

— Алекс Тревън.

— Господин Тревън, обажда се детектив Гамес от полицейския участък в Сан Хосе. Удобно ли е да говорите?

Сърцето на Алекс щеше да изскочи.

— Да, да, няма проблем. За… Ричард Хилзой ли става дума?

Настъпи пауза от другата страна и Алекс се почуди дали не е сбъркал, че го каза.

— Извършено е престъпление — отвърна Гамес, — ще ви бъдем благодарни, ако дойдете до участъка и отговорите на няколко въпроса.

— Разбира се. Кога?

— Най-добре би било веднага.

— Разбира се — повтори Алекс. — Само ми кажете къде се намирате.

— Уест Мишън Стрийт 201. Влезте през главния вход и питайте за детектив Гамес.

— Ще дойда след около половин час. Мога ли да ви попитам…

— Ще говорим, когато дойдете — прекъсна го Гамес. — Половин час, нали?

— Да — отвърна Алекс и линията прекъсна.

Тръгна да подрежда нещата върху бюрото си, но осъзна, че се държи нелепо. Страхуваше се какво може да научи, затова го правеше, търсеше си причина да протака. Или пък се мъчеше да наложи някакъв ред във вселената, като разтреби първо бюрото си. Хайде стига!

Тръгна да излиза.

— Току-що ми се обадиха от полицията — каза на Алиса, когато мина покрай нея. — Трябва да отида до участъка.

— Хилзой ли? — извика тя подире му.

— Ще видим.

Вкара адреса в навигационната система на бавареца, после тръгна по Пейдж Мил Роуд към шосе 280. Когато прекоси Футхил Експресуей, се сети, че някъде беше прочел за колоездач, който загинал наблизо преди около година. Гадна катастрофа, счупен врат. Споменът засили увереността му, че наистина нещо се е случило с Хилзой. Знаеше, че животът е такъв, и то от първа ръка. Точно когато всичко е наред, когато не може да бъде по-добре, съдбата обича да се намесва и да ти напомни колко тленно е всъщност всичко.

Чудеше се защо му се обажда Гомес. Сигурно беше заради Хилзой. Но как полицията бе разбрала да се обади на него? И откъде имаха мобилния му телефон?

После се сети. Мобилният на Хилзой. Срещата с адвоката и рисковите капиталовложители сигурно беше в електронния му календар. И Алекс му бе звънял, колко, двайсетина пъти сутринта? Толкова обаждания, пък и номерът му сигурно беше записан в контактите.

Помъчи се да си представи как ли изглеждат на полицията срещата и всичките тези неприети повиквания. Почуди се дали не е заподозрян. Боже!

Участъкът на Сан Хосе беше същинска крепост, целият в бетонни стени, прави ъгли и тъмни огледални прозорци. Двете пейки отпред бяха завинтени в цимента и с нищо не разведряваха потискащата атмосфера на мястото. Дори дърветата и зеленината изглеждаха повече като камуфлаж, отколкото като украса.

Алекс си пое дълбоко въздух, изкачи каменните стъпала и влезе в преддверието. Същата работа: бронирани стъкла, наблюдателни камери, тежки метални врати, последна дума на техниката. Десетина души седяха отпуснато върху двете редици метални столове с изражения на хора, които са дошли да им вадят зъб.

Чакални. Мразеше ги.

Жената, която стоеше зад бронираното стъкло, изглеждаше така, сякаш е там, за да й се задават въпроси. Алекс се приближи и каза по интеркома:

— Здравейте, казвам се Алекс Тревън, казаха ми да търся детектив Гамес. Мисля, че ме очаква.

— Тревън? — попита тя и когато Алекс кимна, за да потвърди, отвърна: — Ще се обадя да му кажа, че сте тук.