Бари Айслър - Алгоритъм

По време на разходката им от хотела до джамията учените не изглеждаха видимо притеснени за сигурността си. Момчетата от ВАВАК обаче бяха нащрек. Вървяха, единият отпред, другият отзад, като не позволяваха разстоянието помежду им да надхвърля десет метра. Ако гръмнеше единия от упор, трябваше да уцели втория от разстояние и имаше вероятност междувременно да позволи на учените да избягат. Ако първо очистеше учените, щеше да даде на агентите секунда в повече да се окопитят и да го атакуват от двете страни. Идеалното беше да свали и четиримата почти едновременно и да излезе чист от цялата работа, обаче телохранителите естествено се мъчеха да направят това колкото се може по-трудно.

Освен доброто тактическо разположение бяха наясно, че някой ги следи, но тук той имаше преимущество. Бен беше почти сигурен, че знае накъде са се отправили — главните забележителности на площад „Султан Ахмед“ и Сарайбурну — и вероятните им маршрути, така че можеше да си позволи да ги изгубва от поглед от време на време. Освен това мястото гъмжеше от туристи, много от тях щяха да се движат от забележителност на забележителност в същата последователност, както и иранците. При тези обстоятелства да видиш един и същи човек много пъти не значеше нищо. Най-лошото бе, че близо стотината души наоколо се криеха под черни чадъри и свиваха глави надолу, за да се предпазят от дъжда и студа също като Бен, така че човек трудно можеше да види лицата им.

Но при Бен имаше едно сериозно неудобство: беше сам, докато хората, които използваше за прикритие, бяха все по двама или на групи. Така че от време на време и той поглеждаше туристическия си гид със заучено възхищение и току си записваше по нещо за шестте минарета на джамията, кубетата, подобни на кули в ъглите, специалния вход за султана или пък правеше по някоя и друга снимка, за да се слее колкото се може повече с туристите наоколо.

Когато иранците се появиха, единият от учените и единият от агентите тръгнаха надолу по стъпалата и завиха наляво, а другите двама останаха под колоните. Бен веднага разбра защо се разделиха: ученият трябваше да иде до „главната квартира“. Познаваше тоалетната, която щяха да използват. Тя щеше да бъде идеална: малка, отдалечена, в дъното на стълбите, чак в края на двора на джамията. Но ако нещо се объркаше, щеше да е свършил работата само наполовина, даже и по-малко. Не, по-добре да изчака подходящия момент, когато можеше да ги хване близо един до друг.

Ученият и агентът се върнаха след няколко минути и Бен ги последва до „Света София“, отново ги изчака близо до изхода, когато влязоха вътре. Следващата им спирка беше Топкапъ сарай и този път единият мъж изчака отвън. Това потвърди силните подозрения на Бен: вавакистите бяха въоръжени. В Топкапъ се помещаваше безценна колекция от инкрустирани със скъпоценни камъни османски мечове, корони и тронове и на входа имаше детектор за метал — да не би някой да внесе инструменти за взлом. Бен реши, че чакащият отвън държи и двата пистолета, докато другият придружава учените вътре. Изкуши се да скрие глока някъде и да ги последва вътре, но щеше да е голям подвиг да очисти и тримата с голи ръце. Без да се броят всички камери, единственият възможен изход и пазачите с картечници. Не, щеше да му се предостави по-добра възможност. Докато чакаше пред масивните порти на двореца, взе да се пазари с търговците, направи няколко снимки и току хвърляше по някой поглед през входа, за да се увери, че неговият човек е още там. Наблюдаваше внимателно хората, които идваха и си отиваха, да не би пък някой да следи него. В сведенията нямаше такова нещо, но те никога не бяха съвършени и човек трябваше да внимава. Не видя нищо, което да му се стори подозрително.

След Топкапъ иранците се отправиха на запад през сгъстяващия се здрач. Бен мислеше, че знае къде отиват: или на Капалъ чарши, или на пазара за подправки. Ако се окажеше прав, така чаканата възможност скоро щеше да му се предостави.

Разхождаха се по тесните калдъръмени улици и ту потъваха в мрака, ту излизаха на светло, звукът от стъпките им отекваше в каменните стени от двете страни и се смесваше с разговорите и смеха на купувачи и минувачи. Това, което все още се виждаше от небето, бе в убито сиво. Дъждът спря, но си беше още влажно и студено и влагата блестеше по олющените фасади на дюкяните за сувенири, магазините за килими и сергиите с храна, сбутани една до друга под увиснали чергила и ръждясали навеси. Бен ги следваше от разстояние, спираше, когато иранците спираха, тръгваше, когато те тръгваха, беше спокоен, търпелив, знаеше, че все нещо ще изскочи.