Бари Айслър - Алгоритъм

Но дори и Сара да беше толкова почтителна, колкото се полагаше на адвокат първа година, пак щеше да разсейва аудиторията. Всеки щеше да хвърли един поглед на лъскавата й черна коса, карамелена кожа и сочни устни и да се почуди защо Алекс я е довел на срещата. Гаджета ли бяха? Надяваше ли се на нещо?

Добре де, много ясно, че се надяваше на нещо. И не само защото беше великолепна. Донякъде допълнително го влудяваше и това, че тя не парадираше с външността си. Почти не носеше грим, държеше косата си прибрана на тила и предпочиташе поли с дължина под коляното. Но Алекс я беше видял няколко вечери във фитнеса на фирмата, беше облечена с екип за йога и тялото й беше толкова стройно и чувствено, че се наложи да извърне поглед встрани от страх да не би собствената му физика да издаде помислите му. Понякога късно през нощта в спалнята на къщата, която бе наследил от родителите си и в която още живееше, затваряше очи, плъзгаше ръка надолу и си представяше, че е с нея, представяше си какво я кара да прави, как тя го прави. По-скоро фантазиите и начинът, по който продължаваха да витаят в мислите му на другия ден, а не толкова красотата й го караха да се чувства неловко в нейно присъствие, да се преструва, че не го интересува, дори да се държи пренебрежително, само и само тя да не заподозре тайната му.

Но изглежда, че тя не проявяваше никакъв интерес към него. А дори и да не беше така, какво щяха да си кажат хората, ако някой, когото Господ скоро щеше да направи съдружник, се срещаше с адвокатка първа година, цяло десетилетие по-млада от него? И какво щеше да се случи, щом станеше съдружник? Какво щеше да прави тогава? Един съдружник не може да има връзка с адвокатка, поне не публично. В „Съливан, Грийнуолд“ имаше забежки, разбира се, достатъчно, за да не спира мелницата с клюки, но тези хора вече бяха съдружници, можеха да си позволят да се държат като свине. Може би, когато Алекс се издигнеше над простолюдието, и той щеше да забива готини адвокатки, дори стажантки през лятото — боже! — но не и сега. Не му трябваха подобни усложнения. Не биваше да се разсейва.

— Алекс — рече тя, в гласа й се четеше изненада. — Къде е Хилзой? Мислех, че имате…

— Няма го. Не мисля, че ще дойде.

— Ами срещата?

Изглеждаше искрено загрижена, изобщо не се сърдеше, че я беше изключил. Усети прилив на благодарност и вина. Искаше да каже нещо, нещо искрено, но…

— Алекс? — настоя тя.

Той я погледна и се почуди дали се е изчервил. Канеше се да се извини и да се махне, но разбра, че ще изглежда странно. Може би просто набързо трябваше да й каже за Хилзой.

— Ще ми помогнеш ли да убия дванайсет минути? — попита той.

Върнаха се обратно в кабинета му и затвориха вратата. Каза й какво беше станало, че Алиса е пред дома на Хилзой в момента.

— Мили боже! — възкликна тя. — Мислиш, че е…

— Не знам какво да мисля. Но имам лошо предчувствие.

Изненада се от думите си. Никога не говореше за чувствата си — нито пък споделяше нещо по-лично — с някого от кантората, особено пък със Сара. Добре де, беше напрегнат в момента. Цялата работа с Хилзой — връщаше лоши спомени, това беше всичко.

Поговориха си още малко. Нещо в Сара, бликналото съчувствие в кафявите й очи, го накара да се почувства по-добре. Беше толкова… успокояващо, когато някой те гледа така, когато някой те кара да чувстваш, че те разбира напълно и е изцяло на твоя страна. Усети, че тя ще разбере какво значи да гледаш с часове към отварящите се крила на вратата в чакалнята, да чакаш отчаяно новини и в същото време да те е страх какви могат да бъдат те.

Изкашля се и си погледна часовника. Срещата щеше да започне след пет минути. И да се покажеше сега Хилзой, пак щеше да е прекалено късно.

Но Хилзой нямаше да се покаже. Нито днес, нито друг път. Алекс го усещаше, чувстваше мъката, която натежаваше в стомаха му и от която му се гадеше. Познато усещане. Спомняше си го.

— По-добре да се обадя на рисковите капиталовложители.

Бен се прислони от дъжда под една от изящните колонади на Синята джамия. Беше заобиколен от тълпи шумни туристи и не откъсваше поглед от входа на джамията на двайсет метра разстояние. Иранците бяха влезли вътре преди десет минути и бяха излезли от хотела точно както Бен се надяваше. От предварителния оглед знаеше, че джамията има само един вход, затова не ги беше последвал.

Хората около него обсъждаха книжките с туристическа информация на една дузина езици и не спираха да щракат извисяващите се в небето минарета, огромните куполи и редиците чешми за ритуално измиване. Бен здраво беше нахлупил шапката си и вдигнал ципа на якето до брадичката, дъхът му излизаше на пара от устата. Не беше идеалното място да свърши работата — прекалено открито, с прекалено много потенциални свидетели и прекалено близо до мястото, в което бе отседнал. Но ако му се предоставеше възможност, нямаше да я пропусне и не искаше после да го разпознаят на някоя идиотска снимка, направена от турист.