Бари Хюгарт: Мостът на птиците

Ще сключа ръце за молитва и ще се поклоня към четирите посоки на света.

Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не би следвало обаче някой да ме бърка с почитаемия автор на „Класическото чаепитие“. Семейството ми е съвсем обикновено и тъй като съм десетият по ред син на баща си, а и съм физически силен, обикновено ме наричат Вол Номер Десет. Баща ми почина, когато бях на осем години. Година по-късно майка ми го последва в Жълтите подземни извори и оттогава заживях при чичо Нун и леля Хуа в село Ку Фу в долината Чо. Гордеем се с нашия край. До неотдавна се бяхме гордели много и с двама господа. Бяха такива забележителни човешки екземпляри, че хората идваха отдалеч, специално за да ги видят. Може би заради това ще е най-добре да започна описанието на живота в селото си с разказ за тях.

Когато Лихваря Фан решил да обедини силите си с Мърлявия Ма, започнал преговорите, като подарил на жена му малка риба, изрисувана върху къс евтина хартия. Тя приела прекрасния подарък и в отговор протегнала дясната си ръка, изобразявайки кръг с палеца и показалеца си. Тъкмо в този момент вратата се отворила и Мърлявия Ма нахълтал и се развикал: — Жено, ти ще ме разориш! И половин питка е достатъчно.

Този разказ може и да изглежда леко пресилен, но абатът на нашия манастир ми е казвал, че приказките имат по-яки плещи от фактите и могат да понесат по-голямо бреме от истина върху тях.

Умението на Фан да отгатва най-ниската цена, която човек би приел за вещ, донесена в заложната му къща, бе така безпогрешно, че ми се бе сторило свръхестествено. Абатьт обаче ми обясни, че Фан въобще не разчита на отгатването. Върху тезгяха си, разположен в предверието па магазина на Ма, винаги държал някакъв лъскав предмет, в който виждал отражението на очите на жертвата.

— Евтинджийска работа — казвал Фан, държейки донесената му вещ в ръце. — Не мога да ти дам повече от двеста.

През това време погледът му скришом се насочвал върху лъскавия предмет, и ако забелязвал, че зениците на жертвата се присвиват прекалено силно, продължавал.

— Всъщност изработката не е чак дотам лоша, макар и селска. Двеста и петдесет.

Зениците започвали да се разширяват, но не достатъчно бързо.

— В днешния ден се спомина клетата ми жена, та скръбта по нея замъглява разсъдъка ми — казвал Фан с треперещ глас и се просълзявал. — Триста и нито стотинка повече.

Не давал никакви пари, защото нашето стопанство е на разменни начала. Връчвал на жертвата платежно нареждане, след което тя се отправяла навътре в магазина на Ма. Там Ма поглеждал бележката, сякаш не вярвал на очите си, и крещял на Фан. — Негоднико! От твоето разточителство ще стигнем до просешка тояга. Кой ще се грижи за гладните ти деца, когато останем на улицата облечени в дрипи и с панички за подаяния?

След това най-добросъвестно давал на жертвата стоки с надценка от шестстотин на сто за посочения в нареждането размер.

Лихваря Фан бе вдовец с две деца. Хубава малка дъщеричка, която наричахме Сърничката и малко момченце с прякора Бълхата. Мърлявия Ма бе бездетен и когато жена му избяга с един търговец на рогозки, разходите по поддържане на домакинството му се съкратиха наполовина, а щастието му се удвои. Най-щастливото време за тандема на Ма и Фан бе сезонът на прибиране на коприната, защото бубеното семе можеше да се закупи само с пари, а в селото единствено те ги имаха. Мърлявия Ма купуваше семето и го раздаваше на отделните семейства срещу разписки, в които те се задължаваха да възстановят дължимото в коприна. Тъй като Лихваря Фан бе единственият квалифициран оценител на коприна в цялата околност, двамата обсебваха две трети от реколтата ни и я отнасяха в Пекин. Оттам се завръщаха с торби, издути от монети, които заравяха в градините си в безлунни нощи.

Абатът обичаше да казва, че за душевното здраве на едно село му е необходимо в него да живее човек, когото всичките му съселяни да ненавиждат. Небесата ни бяха благословили с цели двама.

Забележителните места в околността ни са нашето езеро и нашата стена. И двете са свързани със суеверията и митовете на древността. Когато преди години далечните ни прадеди пристигнали в долината Чо, огледали местността най-старателно. Искрено сме убедени, че в целия свят няма селище с по-добра планировка от Ку Фу. Прадедите ни го построили така, че да бъде на завет от Черната костенурка. Злонравно чудовище, на което посоката е северът, природната стихия е водата, а Резонът е зимата. Селото е открито към Червената птица на юга, чиято стихия е огънят, а сезонът е лятото. На източните хълмове живее Синият Дракон, на когото природният елемент е дървото, а сезонът — изпълнената с надежди пролет.