Бари Хюгарт - Мостът на птиците

— Пет хиляди медни монети? Даваш ли си сметка какво говориш, клетнико? Та господарят ми само за издирването на едно изгубено куче взима петдесет сребърника!

Вратата се захлопна пред носа ми. От следващия дом излязох летейки, изхвърлен от шест яки слуги, докато един обсипан със скъпоценности лакей ми размахваше сърдито юмрука си и крещеше.

— Осмеляваш се да предложиш пет хиляди медни монети на бившия главен следовател на самия Син на Небесата? Прибирай се по-скоро в кирпичената си колиба, нагъл селяко!

И в останалите къщи резултатът бе същият, ако изключим това, че оттам излязох все пак по един по-достоен начин. Бях стиснал юмруци и в очите ми се бе появил блясък. А и не съм дребосък, както вече казах. Вече бях решил, че в крайна сметка може и да ми се наложи да замая някой мъдрец с юмрук по главата, да го напъхам в чувал и да го отведа в Ку Фу, ако ще и пряко волята му. Тъкмо тогава получих знак от Небесата. Бях стигнал до единия край на булеварда и щях да го прекося и да проверя къщите от другата му страна, когато внезапно слънчев лъч проби облаците и освети една прилежаща тясна и крива уличка. Попадна върху табелка, на която бе изобразено око. Това око обаче не бе широко отворено. Бе полузатворено.

„Разкривам част от истината, сякаш ми казваше окото. Едни неща виждам, но други — не.“

Ако бях разтълкувал вярно познанието, това бе първото смислено нещо, което ми се случваше в Пекин. Извърнах се и тръгнах по уличката.

Табелката бе стара и олющена, и висеше над широко разтворената врата на една полусрутена колиба. Когато плахо влязох вътре, първото, което видях, бяха разнебитените мебели и изпочупените домакински съдове. От вонята на вкиснато вино главата ми се замая. Единственият обитател на колибата хъркаше, излегнал се върху мръсен сламеник.

Изглеждаше невероятно стар. В никакъв случай не тежеше повече от деветдесет фунта 1 1 1 фунт = 0,454 г. Бел, пр. и тънките му кости подхождаха повече на голяма птица. Пияни мухи, откъснали се от локвите разлято вино, пълзяха лениво върху плешивия череп на стария господин и се разхождаха из бръчките на едно лице, което наподобяваше релефна карта на Китай и приключваше с проскубана бяла брадичка. При дишането на стареца в края на устните му се появяваха малки мехурчета. Дъхът му миришеше ужасно.

Въздъхнах и тъкмо се наканих да си тръгна, когато видях нещо, от което дъхът ми секна и останах вцепенен.

Преди години един изтъкнат посетител на нашия манастир ни бе показал златния диплом, връчен на книжника, дипломирал се трети по успех на имперските изпити чин-ши. В един учебник бях виждал рисунка на сребърния диплом, връчен на втория по успех. Никога обаче не бях допускал, че ще имам честта да видя със собствените си очи цветето, диплома на първенеца. Самият диплом, а не някое негово изображение. Ето, сега бе пред мен, небрежно закрепен на една дъска на не повече от две стъпки пред очите ми. След като почтително издухах праха от него успях да прочета, че преди седемдесет и осем години някой си Ли Као показал най-голям успех сред всички учещи се в Китай и бил назначен за преподавател в Академията на гората на културата.

Отместих поглед от диплома и погледнах с удивление древния господин, лежащ върху сламеника. Нима бе възможно това да е великият Ли Као, пред чийто ум се бе прекланяла цялата империя? Могъщата глава на този, който някога бе възведен в най-висшия мандарински сан, сега да служи за възглавница на пияни мухи? Докато продължавах да стоя неподвижно, скован от почуда, бръчките по лицето на спящия се раздвижиха подобно вълните на сиво бурно море. Върху лицето му се появиха две кръвясали очи, а от устата му се подаде дълъг език с петнисти налепи и облиза напуканите устни.

— Вино! — изстена.

Потърсих неразпечатана кана, но не открих.

— Многоуважаеми господине — рекох учтиво, — боя се, че виното е свършило.

Погледът му трескаво се насочи към оръфана кесия, лежаща насред една локва.

— Пари! — изстена старецът. Взех кесията и я развързах.

— Многоуважаеми господине, боя се, че парите също са свършили — рекох.

Той впери поглед в тавана и реших да сменя темата.

— Нима наистина имам честта да разговарям с великия Ли Као? — попитах. — Имам въпрос, който бих се радвал да изложа пред него, но не мога да си позволя да заплатя повече от пет хиляди медни монети.

От ръкава на дрехата му се подаде ръка, подобна на крака на граблива птица.