Бари Хюгарт - Мостът на птиците

Големия Хон, ковачът, изскочил от къщата си с уплашен поглед и с малкия си син на ръце. Очите на Малкия Хон били широко разтворени и невиждащи. Детето пищяло и махало с ръчички във въздуха. Ковачът бил последван от продавача на вино Вая, чиято малка дъщеричка също пищяла и махала с ръчички.

Други родители също излезли на улицата с децата си в ръце. Една ужасена тълпа побягнала нагоре но хълма, към манастира.

Не беше бяс. Беше мор.

Погледнах с недоумение двете малки момиченца, застанали пред една колиба и смучещи пръстите си. Двете праправнучки на баба Хо. Доскоро бяха толкова болни, че абатът се бе трудил денонощно, чада ги спаси, а сега морът въобще не ги беше засегнал. Влязох в колибата. Баба Хо беше на деветдесет и две години и бързо гаснеше. Със страх се доближих до леглото й и отметнах завивката. Получих силен удар по носа.

— Как си позволяваш такова нещо? Да не би да си Императорската пишка? — изкрещя старата дама.

Имаше предвид император Ву Ти. След смъртта му неговият сладострастен призрак продължил да навестява леглата на наложниците си. В отчаянието си те събрали още жени от пялата страна, и едва след като общият им брои достигнал 503 изтощеният призрак най-сетне мирясал и се прибрал в гроба си.

След като излязох на улицата, навестих и други колиби. Навсякъде ме срещаха малки дечица, които ме гледаха, плачеха или се смееха. Възрастните хора, ако изключим плача им пред скарите с гниещи буби, изглеждаха здрави като коне. Бързо се върнах в манастира и казах на абата какво съм видял. Сетне, когато поразсъдихме за това заедно с него, истината се оказа безспорна, по невероятна.

Не бе пострадало нито едно дете, по-малко от осем години, или който и да е на повече от тринадесет. Всички обаче без изключение деца от осем до тринадесетгодишна възраст бяха станали жертва на мора. Бяха пищяли и махали с ръце, а сега лежаха, неподвижни като мъртъвци, в столовата на монасите, която абатът бе превърнал в болница. Плачещите родители отправяха към абата обнадеждени погледи. Той обаче отчаяно махаше с ръце.

— Кажете ми преди всичко как може една болест да се научи да брои?

В нашето семейство решителният човек беше леля Хуа. Отведе ме встрани и ме заговори.

— Воле, абатът е прав — рече с дрезгав глас. — Необходим ни е преди всичко мъдрец, който да ни обясни как една болест може да се научи да брои. Чувала съм, че такива мъдреци има в Пекин, на Улицата на очите. Чувала съм също така, че взимат много пари за своите услуги.

— Лельо, за да се измъкнат някакви пари от Лихваря Фан ще е необходима поне една седмица. Независимо от това, че и неговата Сърничка пострада.

Тя кимна с разбиране, след това бръкна под робата си и извади оттам стара кожена кесия. Когато изсипа съдържанието й в ръцете ми, в тях се оказаха повече пари, отколкото бях виждал през целия си живот. Стотици медни монети, нанизани на зелен конец.

— Това са пет хиляди медни монети. За това нещо никога няма да споменаваш на чичо си. Никога! — повтори заканително старата жена. — А сега бягай в Пекин. Иди на Улицата на очите и докарай някой мъдрец в селото.

Бях чувал, че леля Хуа на младини била много буйна и много красива. За миг се замислих дали имаше някакви основания да прави дарения на Пан Чин Лнен, покровителя на падналите жени. Нямах обаче време за разсъждения. Понесох се към Пекин с бързината на вятъра.

Роден съм в един и същи ден с луната и затова Пекин наподобяваше лудница, когато пристигнах. Да се опиташ да си пробиеш път през тълпата по времето, когато е излязла на улиците, за да отбелязва лунните тържества, бе равносилно на кошмарите, в които потъваш в тресавище. Глъчката бе неописуема и аз се движех с налудничавия поглед и кънтящите уши на човек, оказал се на празненството на ковачи. Когато най-сетне стигнах до улицата, която търсех, бях напълно ужасен. Бе елегантен булевард, от чиито две страни бяха наредени много скъпи къщи. Над всяка една от тях имаше табела с голямо немигащо око.

Разкриваме истината, казваха ми тези очи. Всичко виждаме.

Почувствах първите тръпки на надежда и почуках на най-близката врата. Отвори я надменен евнух в одеяния, които тогава все още приемах за царствени. Огледа ме от глава до пети, от бамбуковата ми шапка до окъсаните ми сандали, притисна напарфюмирана носна кърпа до носа си и ми заповяда да му кажа за какво съм дошъл. Дори и не мигна, когато му рекох, че искам господарят му да ми обясни как един мор може да се научи да брои. Когато обаче му казах, че съм готов да платя не повече от пет хиляди медни монети, побледня, облегна се на стената и започна да се бърка за благоуханни соли.