Бари Айслър - Алгоритъм

През годините поделението беше известно с най-различни имена: Задгранична оперативна група, По-мощна разузнавателна служба, „Сентра Спайк“, „Грей Фокс“ и още доста други. Честата смяна на имената беше част от непрекъснатите усилия на Обединеното командване за специални операции да убеди правителствените функционери, че елитното подразделение се реформира след разследванията за поредното убийство или друга проведена наскоро секретна операция. Щом някой посланик тръгнеше да протестира, че не е бил уведомен, от Сенатската комисия по разузнаване почваха да питат какво става, по дяволите, Пентагонът смъмряше Обединеното командване да се държи прилично и то се извиняваше и прекръщаваше отряда. Самолюбието беше погалено, доброто лице бе запазено, а съвестта се успокояваше. Защото истината беше, че колкото повече бяха ограниченията, налагани от Конгреса и началството върху „белите“ оперативни отряди като „Зелените барети“, толкова по-голяма ставаше нуждата от „черни“ отряди като този на Бен. Търсенето беше голямо и слава богу, че имаше мъже, които винаги намираха начин да го задоволят.

Бен докладва на Хорт как беше минало в Истанбул, като използва уличен телефон и преносимо кодиращо устройство, което сложи върху долната страна на слушалката. Каза му за руснака.

— Сигурен ли си, че беше руснак? — попита Хорт с дрезгавия си баритон и провлечения крайбрежен акцент.

— Абсолютно — отвърна Бен. — Имаше славянски скули, светла кожа и от онези безизразни лица, ако ме разбираш. Освен това стоеше като че ли беше недосегаем.

— Докато ти не го досегна.

— Тръгна да вади оръжие.

— Не се тревожи, синко, вярвам ти. Да не би случайно да е бил израелец? Те с удоволствие биха гръмнали двамата, които си пратил във Валхала.

Бен се замисли. В един момент и той се беше почудил дали някой не бе решил да прехвърли операцията на Мосад. Като нищо. Но понеже имаха по-добро разузнаване в Иран, израелците щяха да разберат коя е къртицата, а никой не би рискувал това да се случи, нищо че ставаше дума за един от най-близките съюзници на Америка в ужасната глобална война срещу тероризма. А и винаги имаше някой в Обединеното командване, който да издейства използването на американски сили. Бяха инвестирали огромни суми за обучение — честно казано, за създаването — на Бен и още малцина като него и какъв беше смисълът да имаш бойно куче, ако понякога не му сваляш каишката?

— Мисля, че беше от ФСБ — отвърна Бен. ФСБ означаваше Федерална служба за безопасност, наследника на съветското КГБ.

— Дано да не е бил — отвърна Хорт. — Те са като мафията. Дявол да ги вземе всичките тези бивши силоваци от КГБ в службите, те са мафията.

— Какво искаш да направя?

— Ще видя какво мога да открия. Но не се тревожи, дори и да е бил от ФСБ, няма да стане ясно кой го е направил. Другите двама са имали много врагове.

Иранските врагове, за които Хорт говореше, бяха израелците. В интерес на истината, докато беше в Истанбул, Бен се хранеше все с неща, доставени директно от Израел. Ако операцията се провалеше и го убиеха или ако го заловяха и използваше хапчето цианид, което носеше, щеше да има аутопсия и да изследват стомашното му съдържание. Най-добре беше доказателствата да сочат към Израел. ОКСО беше оставило още няколко фалшиви следи, нищо прекалено крещящо. Не беше приятно да спретнеш подобен номер на приятел, но израелците бяха реалисти и щяха да разберат. Пък и какво още можеше Русия да стори на Израел, което вече да не беше сторила? Да продаде оръжие на Дамаск? Да достави ядрено гориво на Техеран? И какво можеше да направи Иран? Да подкрепи „Хизбула“? Да взриви още някоя аржентинска синагога? Да, израелците поне бяха наясно. Враговете им не можеха да ги мразят повече, отколкото вече ги мразеха. На Бен му се искаше и Щатите да са толкова прозорливи. Какво беше казал Калигула? Oderint dum metuant. Нека мразят, стига само да се страхуват.

Върна се да чака в стаята си. Не излизаше много. Имаше периоди в живота му, когато не говореше с дни и целият му свят се свиваше до пространството, оградено от четирите стени. Понякога се затваряше толкова в себе си, че единствено бръмченето на пейджъра успяваше да го накара да излезе от уединението си.

Мислеше си за омразата. Америка беше мразена навсякъде, така е, но това бе съвсем разбираемо. Дори, мислеше си той, чужденците разбираха американците по-добре, отколкото те самите се разбираха. Американците се смятаха за великодушни и миролюбиви. Но великодушните и миролюбиви хора не прекосяват океани към нови континенти, не унищожават местните жители, не прогонват другите чужди сили, не завоюват независими територии, не печелят световни войни и за по-малко от два века от зараждането си не се възправят разкрачени върху планетата. Великодушните миролюбци са тези, които страдат от всичките тези гадости.